Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

И като метна на главата си същия зелен сукнен шал, за който бе споменал в разказа си покойният Мармеладов, Катерина Ивановна си проби път през безредната и пияна тълпа квартиранти, които все още се трупаха в стаята, и с вопли и сълзи изтича на улицата — с неопределена цел веднага, незабавно и на всяка цена да намери някъде справедливост. Полечка, уплашена, се сви с децата в ъгъла, върху сандъка, и прегърнала двете по-малки, разтреперана цяла, зачака да се върна майка й. Амалия Ивановна тичаше из стаята, скимтеше, нареждаше, хвърляше каквото й падне на пода и буйстваше. Квартирантите крещяха кой каквото му дойде наум — някои привършваха да коментират, както знаят, случилото се; други се караха и се ругаеха; някои започнаха да пеят…

„А сега е време и аз да си вървя! — помисли Расколников. — Е, София Семьоновна, да видим какво ще кажете сега!“

И той се запъти към квартирата на Соня.

Расколников се прояви като деен и енергичен адвокат на Соня срещу Лужин, въпреки че самият той носеше в душата си толкова ужас и страдание. Но след като бе изстрадал толкова много сутринта, той сякаш се радваше на възможността да промени изживяванията си, които ставаха вече непоносими, да не говорим пък колко лично и сърдечно чувство бе вложил в стремежа си да се застъпи за Соня. Освен това той си мислеше и страшно се тревожеше, особено в някои моменти, за предстоящата среща със Соня; той трябваше да й каже кой е убил Лизавета и предчувстваше страшното мъчение, което го очакваше, и сякаш искаше да го отпъди с ръце. Затова, когато на излизане от Катерина Ивановна възкликна: „Е, какво ще кажете, сега София Семьоновна?“, той явно се намираше в някакво външно възбудено състояние на бодрост, дързост и съзнание за неотдавнашната победа над Лужин. Но му се случи нещо странно. Когато стигна до квартирата на Капернаумов, почувства внезапна отпадналост и страх. Спря се в размисъл пред вратата, задавайки си странния въпрос: „Трябва ли да кажа кой уби Лизавета?“ Въпросът бе странен, защото изведнъж в същия момент почувства, че не само не може да не каже , но дори да отдалечи тази минута, поне временно, му е невъзможно. Още не му беше ясно защо е невъзможно; само почувства това и мъчителното съзнание за безсилието му пред необходимостта почти го смаза. За да не разсъждава и да не се измъчва, той бързо отвори вратата и от прага погледна Соня. Тя седеше, облакътена на масичката, закрила лице с ръце, но като видя Расколников, бързо стана и тръгна към него, сякаш го беше чакала.

— Какво щеше да стане с мене, ако не бяхте вие! — каза тя бързо, когато станаха един срещу друг в средата на стаята. Очевидно тя искаше само да му каже това час по-скоро. И затова го чакаше.

Расколников се приближи до масата и седна на стола, от който тя току-що беше станала. Тя застана на две крачки от него, точно като вчера.

— Е, Соня? — каза той и изведнъж почувства, че гласът му трепери. — Всичко се основаваше на „общественото положение и свързаните с него навици“. Разбрахте ли това одеве?

Лицето й изрази страдание.

— Само не ми говорете като вчера! — прекъсна го тя. — Моля ви се, не започвайте. И без това съм достатъчно измъчена…

Тя побърза да се усмихне, уплашена, че може би упрекът ще го разсърди.

— Аз от глупост избягах. Какво ли става там сега? Щях вече да отида, но все си мислех, че… вие може да дойдете.

Той й разказа, че Амалия Ивановна ги пъди от квартирата и че Катерина Ивановна е изтичала някъде „да търси правда“.

— Ах, Боже мой! — плесна с ръце Соня. — Да вървим по-бързо… И тя сграбчи наметалцето си.

— Вечно едно и също! — извика раздразнен Расколников. — Вие само за тях мислите! Останете с мене.

— А… Катерина Ивановна?

— А Катерина Ивановна, разбира се, няма да ви отмине, ще дойде при вас, щом е излязла от къщи — с погнуса добави той. — А ако не ви завари, пак вие ще бъдете виновна…

Соня приседна на стола в мъчителна нерешителност. Расколников мълчеше, гледайки в земята и обмисляйки нещо.

— Да предположим, че Лужин сега не е искал — започна той, без да поглежда Соня. — Само да беше поискал или някак да му беше изгодно, той би ви изпратил в тъмница, ако не се бяхме случили ние с Лебезятников! А?

— Да — каза тя със слаб глас. — Да! — повтори разсеяно и тревожно.

— А аз наистина можеше и да не бъда там! Лебезятников пък се появи съвсем случайно.

Соня мълчеше.

— Ами ако бяхте отишли в тъмница, тогава? Помните ли какво ви говорих вчера?