Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Тя изведнъж затрепера с цялото си тяло.

— Та ето, аз дойдох да ти кажа.

— Значи, вие вчера наистина… — едва прошепна тя, — но откъде знаете? — попита бързо, сякаш изведнъж се опомни.

Соня задиша с усилие. Лицето й ставаше все по-бледо и по-бледо.

— Зная.

Тя замълча близо минута.

— Да не би да са го хванали? — попита тя плахо.

— Не, не са го хванали.

— Откъде тогава знаете това? — попита тя пак едва чуто и пак след почти минутно мълчание.

Той се обърна към нея и внимателно, внимателно я погледна.

— Сети се — проговори той с предишната изкривена и безсилна усмивка.

По цялото й тяло сякаш преминаха гърчове.

— Та вие… ме… защо ме… плашите така? — промълви тя, усмихвайки се като дете.

— Щом зная, значи съм голям приятел… на онзи… — продължи Расколников, като не преставаше упорито да я гледа в лицето, сякаш вече нямаше сили да откъсне погледа си. — Тази Лизавета той… не е искал да я убива… Той я… е убил, без да иска… Искал е да убие старицата… когато е сама… и отишъл… А в това време влязла Лизавета… Тогава той… убил и нея.

Мина още една ужасна минута. И двамата продължаваха да се гледат.

— Та не можеш ли да се сетиш? — попита той изведнъж с такова усещане, сякаш се хвърляше от камбанария.

— Н-не — прошепна Соня едва чуто.

— Вгледай се добре. — Едва изрече това и предишното, познато чувство изведнъж вледени отново душата му; той я гледаше и изведнъж в лицето й сякаш видя лицето на Лизавета. Той бе запомнил ярко израза на Лизаветиното лице, когато се приближаваше тогава към нея с брадвата, а тя отстъпваше към стената с простряна напред ръка, със съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня: също така безсилно, със същата уплаха го гледа тя известно време и изведнъж, като протегна напред лявата си ръка, леко, едва-едва опря пръсти в гърдите му и бавно се занадига от леглото, отдръпвайки се все повече и повече от него, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него: същият страх се изписа и на неговото лице, по същия начин започна да я гледа и той и дори с почти същата детска усмивка.

— Сети ли се? — прошепна той най-после.

— Господи! — изтръгна се от гърдите й страшен вопъл. Тя падна безсилно на леглото и зарови лице във възглавниците. Но след миг бързо се вдигна, приближи се бързо до него, хвана го за двете ръце и като ги стискаше силно като в менгеме с тънките си пръсти, се вгледа пак втренчено като прикована в лицето му. С този последен, отчаян поглед тя искаше да види, да долови макар и слаба, последна надежда за себе си. Но надежда нямаше; нямаше вече никакво съмнение; всичко беше точно така! Дори по-късно, впоследствие, когато си спомняше за тази минута, ставаше й страшно и чудно: защо именно тогава така изведнъж видя, че вече няма никакво съмнение? Нали не можеше да каже например, че е предчувствала нещо такова? А в същото време, сега, едва успял да й го каже — и вече й се стори, че тя наистина тъкмо това е предчувствала.

— Стига, Соня, стига! Не ме мъчи! — страдалчески помоли той.

Той съвсем, съвсем иначе мислеше да и го каже, но излезе така.

Тя скочи като безумна и, кършейки ръце, стигна до средата на стаята; но бързо се върна и пак седна до него, почти докоснала с рамото си неговото рамо. Изведнъж, сякаш пронизана, тя потрепера, извика и се хвърли, без да знае защо, на колене пред него.

— Какво, какво сте направили със себе си! — проговори тя отчаяно и като се вдигна, хвърли се на шията му и силно, силно го прегърна.

Расколников се отдръпна и я погледна с тъжна усмивка.

— Странна си ти, Соня — прегръщаш ме и ме целуваш, след като ти казах това. Не знаеш какво вършиш.

— Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят! — възкликна тя като в изстъпление, без да чуе думите му, и изведнъж зарида като истерична.

Отдавна неизпитвано чувство заля душата му като вълна и в миг я смекчи. Той не го възпря: две сълзи овлажниха очите му и затрепкаха на миглите му.

— Значи ти няма да ме изоставиш, Соня? — каза той, като я гледаше едва ли не с надежда.

— Не, не; никога и никъде! — извика Соня. — Ще дойда с тебе където и да си! О, Господи?… Ох, нещастна аз!… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи!

— Ето, дойдох.