Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Сега! О, какво да правим сега!… Заедно, заедно! — повтаряше тя като безумна и пак го прегръщаше. — И на каторга ще дойда с тебе! — Той изведнъж сякаш потрепера, предишната омразна и почти надменна усмивка сви устните му.

— Аз, Соня, може и да не искам да вървя на каторга — каза той.

Соня бързо го погледна.

След първото страстно и мъчително състрадание към нещастния страшната мисъл за убийството отново я скова. В променливия му тон изведнъж почувства убиеца. Тя го гледаше с учудване. Още не знаеше нищо, нито защо, нито как, нито за какво беше направил това. Сега всички тези въпроси изведнъж прорязаха съзнанието й. И тя пак не повярва: „Той, той убиец! Нима е възможно?“

— Но какво значи това! Къде съм! — проговори тя с дълбоко недоумение, сякаш още не бе се опомнила. — Как, вие, такъв… сте могли?… Какво значи това!

— Можах, за да ограбя. Престани, Соня! — отговори той някак уморено и сякаш с досада.

Соня стоеше като зашеметена, но изведнъж извика:

— Гладен си бил! Или… за да помогнеш на майка си? Нали?

— Не, Соня, не — мърмореше той, като обърна и наведе глава, — не бях толкова гладен… аз наистина исках да помогна на майка си, но… и това не е съвсем вярно… не ме мъчи, Соня!

Соня плесна с ръце.

— Нима, нима всичко е истина! Господи, но каква истина е това! Кой би могъл да повярва?… И как, как така вие давате последните си пари, а сте убили, за да ограбите! А!… — извика тя изведнъж. — Онези пари, които дадохте на Катерина Ивановна… онези пари… Господи, нима и онези пари…

— Не, Соня — бързо я прекъсна той, — онези пари бяха други, успокой се! Онези пари ми беше изпратила майка ми чрез един търговец и аз ги получих, вече болен, същия ден, когато ги дадох… Разумихин видя… той ги получи вместо мене… тези пари бяха мои, мои собствени, наистина мои.

Соня го слушаше в недоумение, като с всички сили се мъчеше да съобрази нещо.

— А онези пари… впрочем не зная дори дали там имаше пари — добави той тихо и сякаш в размисъл, — аз тогава свалих от шията й кесийка от чортова кожа… пълна такава, натъпкана кесийка… и даже не я отворих; сигурно не съм успял… А нещата, все някакви копчета за ръкавели и верижки — всички тези неща и кесийката скрих в един чужд двор на В-ия булевард, под един камък, още на другата сутрин… Всичко е там и досега…

Соня напрегнато слушаше.

— Но тогава защо… нали казахте: за да ограбя, а нищо не сте взели? — попита тя бързо, хващайки се за сламката.

— Не знам… още не съм решил — дали ще взема тези пари, или не — каза той пак, като че размисляйки, и изведнъж се опомни и се усмихна бързо, само за миг. — Ех, каква глупост изтърсих сега, а „Дали не е луд?“ — помисли Соня за момент. Но веднага реши: „Не, нещо друго е.“ Тя не разбираше нищо, абсолютно нищо!

— Знаеш ли, Соня — каза той изведнъж с някакво вдъхновение, — знаеш ли какво ще ти кажа: ако бях убил, защото съм бил гладен — продължи той, като наблягаше на всяка дума и я гледаше загадъчно, но искрено, — аз сега… щях да съм… щастлив! Знай това’…. Но защо, защо — извика той след миг едва ли не с отчаяние, — защо ти е нужно да си призная, че съм извършил зло? Защо ти е нужно това глупаво тържество над мене? Ах, Соня, за това ли дойдох при тебе сега!

Соня пак понечи да каже нещо, но си замълча. — Затова снощи те виках да дойдеш с мене, защото сега имам само тебе.

— Къде ме викаше? — попита плахо Соня.

— Не да крадем и да убиваме, не се безпокой, не за това — усмихна се той жлъчно, — ние сме различни хора… И знаеш ли, Соня, та аз едва сега, едва сега разбрах къде те виках вчера. А вчера, когато те виках, и аз не разбирах къде. За едно само те виках, за едно идвах: да не ме изоставиш. Нали няма да ме изоставиш, Соня?

Тя стисна ръката му.

— Но защо, защо й казах, защо й открих! — възкликна той след минута в отчаяние, като я гледаше с безкрайна мъка. — Ето, ти чакаш от мене обяснение, Соня, седиш и чакаш, виждам го; а какво мога да ти кажа? Та ти няма нищо да разбереш, а само страшно ще се измъчиш… заради мене! Ето, ти плачеш и пак ме прегръщаш — кажи, защо ме прегръщаш? Затова, че не можах да понеса всичко сам и дойдох да го стоваря и върху друг: „Страдай и ти, ще ми е по-леко!“ Нима можеш да обичаш такъв подлец?

— Но не се ли мъчиш и ти? — извика Соня. Същото чувство нахлу пак като вълна в душата му и пак я смекчи за миг.

— Соня, аз имам зло сърце, запомни го: това обяснява много неща. Затова съм тук, защото съм зъл. Има такива, които не биха дошли. А аз съм страхливец и… подлец! Но… нека, това не е важно!… Сега трябва да ти разкажа, а не мога да започна…