Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Говорейки това, Расколников, макар и да гледаше Соня, вече не се интересуваше ще разбере ли тя или не. Треската бе го завладяла напълно. Той беше в някакъв мрачен възторг. (Наистина извънредно отдавна не беше говорил с никого!) Соня разбра, че този мрачен катехизис беше станал негова вяра и закон.

— И разбрах тогава, Соня — продължи той възторжено, — че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш) Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го запрати по дяволите! Аз… аз поисках да се осмеля и убих… аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!

— О, мълчете, мълчете! — извика Соня, като плесна с ръце. — Вие сте се отдръпнали от Бога и Бог ви е наказал, предал ви е на дявола!…

— Нали, Соня, когато лежах в тъмното и мислех за всичко това, тогава дяволът ме е изкушавал, нали, а?

— Мълчете! Не се смейте, богохулнико, вие нищо, нищо не разбирате! О, Господи! Нищичко, нищичко не разбира.

— Мълчи, Соня, съвсем не се смея, аз знам, че дяволът ме е дърпал. Мълчи, Соня, мълчи! — повтори той мрачно и настойчиво. — Всичко зная. Всичко това съм премислил вече и съм си го шепнал, когато лежах тогава в тъмното… За всичко това съм спорил със себе си, до последната подробност, и всичко зная, всичко! И толкова ми беше омръзнало, толкова ми беше омръзнало тогава това умуване. Всичко исках да забравя и да започна отначало, Соня, и да престана да умувам! Нима мислиш, че съм действал като глупак, без много да му мисля? Аз действах като умник и това именно ме погуби. Нима мислиш, че не знаех например поне това, че щом започнах да се питам и разпитвам: имам ли право да притежавам власт — това значи, че нямам право да притежавам власт. Или че ако си задавам въпроса въшка ли е човекът? — това значи, че вече човекът не е въшка за мене, а е въшка за онзи, на когото това и през ум не му минава и който действа направо, без въпроси… И щом толкова дни се измъчвах за това — би ли се решил Наполеон или не — значи, ясно съм чувствал, че не съм Наполеон… Цялата, цялата мъка на всичкото това умуване издържах, Соня, и пожелах да я сваля цялата от плещите си; аз поисках, Соня, да убия без казуистика, да убия за себе си, единствено за себе си. Не исках да лъжа в това дори самия себе си! Аз убих не за да помогна на майка си — това са празни приказки! Аз убих не за да се сдобия с пари и с власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да оплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!… И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня; трябваха ми не толкова пари, колкото друго… Сега ми е ясно всичко това… Разбери ме: може би, следвайки същия път, аз никога вече не бих извършил убийство. Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: тогава исках да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще мога ли да престъпя или няма да мога! Ще се осмеля ли да се наведа и да взема или не? Трепереща твар ли съм или имам право…

— Да убивате? Да имате право да убивате? — плесна с ръце Соня.

— Е-ех, Соня! — извика той раздразнен, понечи да й възрази нещо, но презрително замълча. — Не ме прекъсвай, Соня! Само едно исках да ти докажа: че тогава наистина дяволът ме повлече и чак след това ми обясни, че не съм имал право да отивам, защото съм същата въшка като другите! Надсмя ми се той и ето аз дойдох сега при тебе! Приемай госта! Ако не бях въшка, щях ли да дойда при тебе? Слушай, когато отидох тогава при старицата, отидох само да опитам… Знай това!

— И убихте! Убихте!

— Да, но как убих! Нима така се убива? Нима така човек отива да убива, както аз тогава! Аз ще ти разкажа някога как отидох… Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз… Стига, стига, Соня, стига! Остави ме — извика той в смъртна мъка, — остави ме!

Расколников се облегна на коленете си и стисна в длани главата си като с клещи.

— Какво страдание! — изтръгна се от Соня мъчителен вопъл.

— Какво да правя сега, кажи! — попита той, като изведнъж вдигна глава и я загледа с отвратително обезобразено от отчаяние лице.