Никога, никога досега не беше се чувствал така ужасно самотен!
Да, той почувства още веднъж, че може би наистина ще намрази Соня, и то именно сега, когато я беше направил още по-нещастна. „Защо ходих при нея да я моля за сълзите й? Защо ми е така необходимо да обърквам живота й? О, подлост!“
— Аз ще остана сам! — изговори той изведнъж решително. — И тя няма да идва в затвора!
След около пет минути вдигна глава и странно се усмихна. Това беше странна мисъл: „Може би в каторгата наистина е по-добре“ — мина му изведнъж през ума.
Не помнеше колко време е седял вкъщи, а в главата му се тълпяха неопределени мисли. Изведнъж вратата се отвори и влезе Авдотя Романовна. Най-напред тя се спря и го погледна от прага, както той одеве Соня; и едва след това влезе и седна на стола срещу него, на вчерашното си място. Той я погледна мълчаливо и някак без мисъл.
— Не се сърди, братко, аз само за минутка — каза Дуня. Изразът на лицето й беше замислен, но не суров. Погледът й беше ясен и кротък. Той виждаше, че и тя е дошла при него с любов.
— Братко, сега зная всичко, всичко. Дмитрий Прокофич ми обясни и разказа всичко. Тебе те преследват и измъчват заради глупаво и гнусно подозрение… Дмитрий Прокофич ми каза, че няма никаква опасност и че напразно приемаш всичко това с такъв ужас. Аз не мисля същото и напълно разбирам, че то те е разтърсило до дън душа и че това негодувание може да ти се отрази завинаги. От това именно се страхувам. Че ни остави, не те осъждам и не смея да те осъждам, и прости ми, задето те упрекнах преди. По себе си чувствам, че ако ми тежеше такава голяма мъка, също щях да се махна от всички. На мама няма да казвам нищо за това, но ще й говоря непрекъснато за тебе и ще й кажа от твое име, че съвсем скоро ще дойдеш. Не се тревожи за нея, аз ще я успокоя; но и ти не я измъчвай — ела поне веднъж; помни, че тя ти е майка! А аз дойдох сега само да ти кажа (Дуня взе да става), че ако случайно почувстваш нужда от мене или ти потрябва… целият ми живот или… извикай ме, аз ще дойда. Сбогом!
Тя рязко се обърна и тръгна към вратата.
— Дуня! — спря я Расколников, стана и се приближи към нея. — Този Разумихин, Дмитрий Прокофич, е много добър човек.
Дуня леко се изчерви.
— Е? — попита тя, след като почака около минута.
— Той е практичен човек, трудолюбив, честен и способен много да обича… Сбогом, Дуня.
Дуня пламна цялата, после изведнъж се разтревожи:
— Какво значи това, братко, нима наистина се разделяме завинаги, че ти ми… оставяш такива завещания?
— Все едно… сбогом…
Той се обърна и се отдалечи към прозореца. Тя постоя погледна го с безпокойство и излезе разтревожена.
Не, той не беше хладен с нея. Имаше един миг (последният), когато ужасно му се дощя силно да я прегърне и да се сбогува с нея, и дори да й каже, но не се реши даже ръка да й подаде:
„Може после да потръпне, когато си спомни, че съм я прегръщал, ще каже, че съм откраднал целувката й!“
„А ще издържи ли тази или няма да издържи? — добави той мислено след няколко минути. — Не, няма да издържи, такива не издържат! Такива никога не издържат…“ И той помисли за Соня.
От прозореца повя хлад. Светлината навън вече не беше толкова ярка. И изведнъж си взе фуражката и излезе.
Той, разбира се, не можеше, пък и не искаше да се грижи за болестта си. Но цялата тази непрекъсната тревога и целият този душевен ужас не можеха да минат без последствия. И ако все още не го беше втресло истински, причината беше може би именно, че тази вътрешна непрекъсната тревога още го държеше на крака и в съзнание, но някак изкуствено, временно.
Той скиташе без цел. Слънцето залязваше. Някаква особена мъка бе започнала да го обзема напоследък. В нея нямаше нищо особено остро, парливо; но от нея вееше нещо постоянно, вечно, той предчувстваше безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка, предчувстваше някаква вечност върху „един аршин пространство“. Вечер това чувство обикновено започваше още по-силно да го мъчи.
— Можеш ли при такава глупава, чисто физическа слабост, която се влияе от някакъв слънчев залез, да се сдържиш да не правиш глупости! Не при Соня, ами и при Дуня ще отидеш! — измърмори той с омраза.
Някой го повика. Той се огледа. Към него се хвърли Лебезятников.
— Представете си, бях у вас, търся ви. Представете си, тя изпълни намерението си и отведе децата! Ние със София Семьоновна едва ги намерихме. Тя удря един тиган, а децата кара да пеят и да танцуват. Те плачат. Спират се на кръстовищата и пред дюкянчетата. А подире им тича тълпа зяпачи. Да вървим.
Читать дальше