Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Тя пак не отвърна. Той изчака.

— А аз мислех, че пак ще завикате: „Ах, не говорете, престанете!“ — засмя се Расколников, но някак насила. — Какво, пак ли мълчите? — попита след минута. — Нали трябва да разговаряме за нещо? За мене би било интересно да разбера как бихте решили вие сега един „въпрос“, както казва Лебезятников. (Той като че започваше да се обърква.) Не, наистина, сериозно говоря. Представете си, Соня, че предварително знаехте всички намерения на Лужин, знаехте, и то със сигурност, че те биха погубили окончателно Катерина Ивановна и децата; и вас покрай другото (тъй като вие не се смятате за нищо, затова покрай другото). Полечка също… защото и на нея й предстои този път. Та ето: ако сега изведнъж бяха ви предоставили вие да решите — той или те да живеят, тоест Лужин ли да живее и да върши мръсотии или Катерина Ивановна да умре? Как бихте решили: кой от тях да умре? Питам ви.

Соня го погледна с безпокойство. Тя долови нещо особено в тези неуверени думи, с които той подхващаше нещо издалече.

— Предчувствах, че ще попитате нещо такова — каза тя, като го погледна изпитателно.

— Добре, нищо; но все пак как бихте решили?

— Защо питате за неща, които са невъзможни? — с отвращение каза Соня.

— Значи, по-добре е Лужин да живее и да върши мръсотии! Вие и това ли не се осмелихте да решите?

— Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?

— Е, щом се намеси Божията воля, нищо не може да се направи — измърмори мрачно Расколников.

— По-добре кажете направо за какво сте дошли! — извика Соня с мъка. — Вие пак загатвате нещо… Нима сте дошли само за да ме измъчвате!

Тя не издържа и изведнъж горчиво заплака. Той я гледаше с мрачна тъга. Минаха близо пет минути.

— Ти имаш право, Соня — каза той най-после тихо. И изведнъж се промени; престорено нахалният и безсилно предизвикателен тон изчезна. Дори гласът му изведнъж отслабна. — Аз самият ти казах вчера, че няма да дойда да моля за прошка, а, кажи-речи, започнах с това — да моля прошка… За Лужин и за Божията воля заради себе си го говорих… Това беше молбата ми за прошка, Соня…

Той искаше да се усмихне, но бледата му усмивка излезе безпомощна и недовършена. Наведе глава и закри лицето си с ръце.

И изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му. И сякаш сам учуден и изплашен от това чувство, той внезапно вдигна глава и втренчено я погледна; но срещна нейния спрян върху него неспокоен и мъчително загрижен поглед; в него се четеше любов; омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.

Той пак закри лицето си с ръце и наведе глава. Изведнъж пребледня, стана от стола, погледна Соня и без да каже нито дума, се премести на леглото й.

В изживяванията му тази минута приличаше ужасно на минутата, когато стоеше зад старицата, вече извадил брадвата от гайката, и почувства, че „не бива да се губи повече нито миг“.

— Какво ви е? — попита Соня, ужасно изплашена.

Той не можеше да каже нито дума. Съвсем, съвсем другояче смяташе да й каже и сам не разбираше какво става с него сега. Тя бавно се доближи, седна на леглото до него и зачака, без да сваля очи. Сърцето и биеше и замираше. Стана непоносимо: той обърна към нея мъртвешки бледото си лице; устните му се кривяха безсилно, мъчейки се да изговорят нещо. Ужас обзе сърцето на Соня.

— Какво ви е? — повтори тя, като се отдръпна малко от него.

— Нищо, Соня. Не се плаши… Глупости! Наистина, ако поразмисли човек — глупости — мърмореше той като човек в безсъзнание, който бълнува. — И защо ли само дойдох да те измъчвам? — добави изведнъж, като я гледаше. — Наистина. Защо? Аз непрекъснато си задавам този въпрос, Соня…

Той може би наистина си беше задавал този въпрос преди четвърт час, но сега го изговори в пълно безсилие, почти в безсъзнание и треперейки с цялото си тяло.

— Ох, как се измъчвате! — произнесе тя страдалчески, като се вглеждаше в него.

— Всичко е глупост!… Виж какво, Соня (той изведнъж кой знае защо се усмихна някак бледо и безсилно, за около две секунди), помниш ли какво исках да ти кажа вчера?

Соня тревожно чакаше.

— Казах ти, когато си тръгнах, че може би се сбогувам с тебе завинаги, но че, ако дойда днес, ще ти кажа… кой уби Лизавета.