Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— По-добре й подарете нещо. Хващам се на бас, че за това не сте и помислили.

— Вие н-нищо не разбирате, казах ви! Разбира се, положението й е такова, но тук въпросът е друг! Съвсем друг! Вие просто я презирате. Виждайки факт, който погрешно смятате достоен за презиране, вие вече отказвате на едно човешко същество хуманно отношение. Вие още не знаете каква натура е тя! Ядосвам се само, че някак съвсем престана да чете и вече не взема от мене книги. А преди вземаше. Жалко е също, че въпреки цялата си енергия и решимост да протестира — което тя вече доказа веднъж — все още й липсва сякаш самостоятелност, така да се каже, независимост, липсва й отрицание, за да се отърси окончателно от известни предразсъдъци и… глупости. Въпреки това тя отлично разбира някои въпроси. Тя например великолепно разбра въпроса за целуването на ръка, тоест че мъжът оскърбява жената, като й целува ръка, защото с това й подчертава нейното неравенство. Ние бяхме разисквали този въпрос и аз веднага й разказах. За работническите съюзи във Франция тя също слуша внимателно. Сега й разяснявам въпроса за свободното влизане в стаите в бъдещото общество.

— Това пък какво е?

— Напоследък беше разискван въпросът има ли право член на комуната да влиза в стаята на друг член, мъж или жена, по всяко време… и беше решено, че има.

— Ами ако в това време този или тази задоволяват насъщните си нужди, хе-хе!

Андрей Семьонович чак се разсърди:

— Вие пък все за това, за тези проклети „нужди“! — извика той с ненавист. — Уф, колко ме е яд и колко ми е досадно, че излагайки системата, ви споменах тогава преждевременно за тези проклети нужди! Дявол да го вземе! Това е спънката за всички като вас и най-лошото е, че веднага започват да спекулират с него още преди да са разбрали каква е работата! И се държат, като че ли са прави! Като че ли се гордеят с нещо! Пфу! Аз няколко пъти съм подчертавал, че целият този въпрос може да се излага пред новаци едва накрая, когато са вече убедени в системата, когато са вече възпитани и ориентирани хора. Пък и какво, кажете, моля ви се, какво толкова срамно и презряно намирате например в помийните ями! Пръв аз, аз съм готов да изчистя каквито щете помийни ями. Тук даже няма никакво самопожертване! Това е просто работа, благородна, полезна за обществото дейност като всяка друга и във всеки случай тя стои много по-високо например от дейността на някой Рафаело или Пушкин, защото е полезна!

— И по-благородна, по-благородна — хе-хе-хе!

— Какво значи по-благородна? Аз не разбирам такива изрази в смисъл на определяне на човешка дейност. „По-благородно“, „по-великодушно“ — всичко това са безсмислици, нелепости, стари предразсъдъчни думи, които аз отричам! Всичко, което е полезно за човечеството, е и благородно! Аз разбирам само една дума: полезно! Хилете се, колкото си щете, но това е така!

Пьотр Петрович високо се смееше. Той беше вече спрял да брои и прибра парите. Впрочем част от тях, кой знае защо, останаха на масата. Този „въпрос за помийните ями“ беше ставал вече няколко пъти, въпреки цялата си пошлост, повод за раздори и разногласия между Пьотр Петрович и неговия млад приятел. Цялата глупост беше там, че Андрей Семьонович наистина се ядосваше. Лужин си правеше смях с това, а сега особено му се искаше да подразни Лебезятников.

— Вие заради вчерашната си несполука сте толкова злобен и се заяждате — не издържа най-накрая Лебезятников, който, общо взето, въпреки цялата си „независимост“ и всичките си „протести“ някак не смееше да противоречи на Пьотър Петрович и изобщо все още проявяваше към него по навик някаква останала от миналите години почтителност.

— По-добре ми кажете следното — високомерно и с отегчение го прекъсна Пьотр Петрович. — Можете ли… или по-точно наистина ли сте толкова близък с гореспоменатата млада особа, че да я поканите още сега за минутка тук, в тази стая? Струва ми се, ония там се върнаха вече от гробищата… Чувам, че има раздвижване… Аз трябва да я видя, тази особа.

— За какво ви е? — с учудване запита Лебезятников.

— Ей така, трябва ми. Аз днес-утре ще се преместя оттук и затова бих искал да й съобщя… Впрочем я останете тук през време на разговора. Така ще бъде даже по-добре. Иначе може кой знае какво да си помислите.

— Абсолютно нищо няма да помисля… Аз само попитах и ако тя ви трябва, няма нищо по-лесно от това да я извикам. Сега ще отида. И бъдете уверен, че няма да ви преча.

Наистина след около пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Тя влезе крайно учудена и както винаги плахо. Винаги се смущаваше в подобни случаи и много се страхуваше от нови лица и нови познанства, страхуваше се и преди, още като дете, а сега още повече… Пьотр Петрович я посрещна „ласкаво и вежливо“, впрочем с известен оттенък на някаква весела фамилиарност, подходяща впрочем за такъв почтен и солиден човек като него по отношение на такова младо и в известен смисъл интересно същество. Той побърза да я „окуражи“ и я сложи да седне до масата срещу себе си. Соня седна, огледа Лебезятников, парите на масата и после изведнъж пак погледна Пьотр Петрович и вече не свали очи от него като прикована. Лебезятников тръгна към вратата. Пьотр Петровия стана, направи на Соня знак да седне и спря Лебезятников до вратата.