Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Да, има почти същия случай, психологически, в нашата съдебна практика — един болезнен случай — продължи бързо-бързо Порфирий. — Един също се беше самообвинил в убийство и още как само: цяла халюцинация измисли, факти представи, обстоятелствата разказа, оплете, обърка всички и всекиго, а защо? Самият той съвсем неумишлено е бил отчасти причина за убийството, но само отчасти, и като научил за това, че е дал повод на убийците, се заизмъчвал, съзнанието му се замъглило, започнали да му се привиждат разни работи, съвсем полудял и сам себе си уверил, че той именно е убиецът! Но правителственият Сенат в края на краищата разнищи делото и нещастникът беше оправдан и взет под попечителство. Благодарение на Сената! Ех-ех, ай-ай-ай! Та бива ли така, любезни? Може и треска да ви хване, щом вече изпитвате такива желания да дразните нервите си, да ходите нощно време да звъните по звънците и за кръвта да разпитвате! Че аз цялата тази психология нали съм я изучил от практиката. Така понякога човек го тегли да скочи от прозореца или от камбанарията и това чувство е толкова съблазнително. Същото е със звънците… Болест Родион Романович, болест! Започнали сте прекалено да занемарявате болестта си. Да бяхте се посъветвали с опитен лекар вие с този ваш дебелак!… Не сте на себе си! Всичко това иде оттам, че не сте на себе си…

За миг всичко се завъртя около Расколников.

„Нима, нима — минаваше му през ума — той и сега лъже? Невъзможно, невъзможно!“ — отблъскваше той от себе си тази мисъл, чувствайки предварително до каква степен на бяс и ярост може да го доведе тя, чувствайки, че може да полудее от бяс.

— Не съм бил не на себе си, това беше наяве! — извика той напрягайки всички сили на разсъдъка си, за да проумее играта на Порфирий. — Наяве, наяве! Чувате ли?

— Да, разбирам и чувам! Вие и вчера казахте, че сте на себе си, дори особено настоявахте, че сте на себе си! Всичко което можете да кажете, го разбирам! Е-ех!… Но чуйте, Родион Романович, благодетелю мой, поне това обстоятелство. Та ако вие наистина в действително сте престъпник или там някак сте замесен в тази проклета работа, щяхте ли вие, моля ви се сам да настоявате, че не сте били не на себе си, когато сте извършили всичко това, а, напротив, били сте в пълно съзнание! И то много да настоявате, с особена упоритост — е, възможно ли е това, възможно ли е това, кажете! Та тъкмо напротив според мене. Та нали, ако се чувствате виновен в нещо, вие би трябвало именно на това да настоявате: че точно така е било, не сте били на себе си! Така ли е? Нали е така?

Нещо лукаво прозвуча в този въпрос. Расколников се отдръпна от навелия се към него Порфирий на облегалката на канапето и мълчаливо, втренчено, в недоумение го разглеждаше.

— Или ето относно господин Разумихин, относно това, тоест по своя инициатива ли е идвал вчера да говори или по ваше внушение. Та вие трябваше да казвате, че сам е дошъл, и да скриете, че е било по ваше внушение! А ето че вие не криете! Вие наблягате именно на това, че е било по ваше внушение!

Расколников никога не беше наблягал на това. Тръпки преминаха по гърба му.

— Вие все лъжете — каза той бавно и тихо, с изкривени в болезнена усмивка устни, — вие пак искате да ми покажете, че разбирате цялата ми игра, знаете предварително всичките ми отговори — говореше той, като сам почти чувстваше, че вече не претегля думите си както трябва, — искате да ме сплашите… или просто да ми се надсмеете…

Той продължаваше да го гледа втренчено, говорейки това, и изведнъж в очите му отново блесна безпределна злоба.

— Вие все лъжете! — извика той. — Сам отлично знаете, че най-добрият изход за престъпника е по възможност да не крие онова, което може да не се крие. Не ви вярвам!

— Какъв сте непреклонен! — захили се Порфирий. — Че с вас, любезни, човек просто не може да се справи, мономания някаква се е загнездила във вас. Значи, не ми вярвате? А аз ще ви кажа, че вече ми вярвате, вече за една четвърт повярвахте, а аз ще направя така, че всичко ще повярвате, защото истински ви обичам и искрено ви желая доброто.

Устните на Расколников затрепераха.

— Да, желая ви го, сериозно го казвам — продължи той и леко, приятелски хвана Расколников за ръката, малко над лакътя, — сериозно ви казвам: обърнете внимание на болестта си. Още повече че сега фамилията ви е пристигнала при вас; за нея поне мислете. Вие трябва да се грижите за тях, да ги обграждате с внимание, а само ги плашите…

— Какво ви засяга? Откъде знаете това? Защо толкова се интересувате? Вие, значи ме следите и искате да ми покажете това!