Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Виждал съм го.

— Чудесно! Един ден, когато заведохме там Рожбата на черква, да чуе музиката — защото като практични хора ние се смятаме длъжни да й показваме всичко, което предполагаме, че ще й достави удоволствие, — мама (така наричам обикновено мисис Мийгълс) така се разплака, че трябваше да я изведем. „Какво ти е, мамо? — попитах аз, след като я поуспокоих. — Изплаши детето, мила.“ — „Да, зная, татко — отговори мама. — Но мисля, че това нещо ми мина през ум, защото много я обичам.“ — „А какво ти мина през ум, мамо?“ — „О, мили — разплака се отново мама, — като видях тия деца, застанали в редици, да призовават не бащата, когото ни едно от тях не е видяло на земята, а нашия общ небесен отец, помислих си дали някоя нещастна майка не идва тук да търси между тия детски личица горкото дете, захвърлено от нея в този жесток свят, без да получи някога нейната обич, целувка, да узнае лицето, гласа, дори името й!“ Това беше уместна мисъл от страна на мама и аз й казах, че е така. „Ето нещо съвсем практично, мила“ — казах.

Другият съчувствено се съгласи.

— И на другия ден й казах: „Слушай, мамо, ще направя предложение, което се надявам да одобриш. Да вземем някое от тия дечица за прислужничка на детето. Ние сме практични хора. Ако забележим някакъв недостатък в нрава й или ако държането й се различава много от нашето, ще знаем как да си го обясним. Ще знаем какъв огромен дял ще трябва да отдадем на влиянието и впечатленията, които са ни оформили и от които то е било лишено — без родители, без братче и сестриче, без свой дом, без някой да й приказва приказки или да я приспива.“ Така именно се сдобихме с Тетикоръм.

— А самото име…

— Ох, господи! — ахна мистър Мийгълс. — Ето че забравих за името. Виждате ли, в приюта я наричаха Хариет Бийдл — очевидно случайно дадено име. У нас Хариет стана Хети, после Тети, защото, като практични хора, помислихме, че едно шеговито име ще е нещо ново за нея и може да я направи по-кротка и нежна. Колкото до Бийдл, 3 3 Разсилен в съд, клисар, надзирател в приют. — Б.пр. излишно е да казвам, че и дума не можеше да става да го запазим. Ако има нещо във всяко отношение нетърпимо нахално, някакъв тип с палто, жилетка и бастун, представящ нашата английска привързаност към глупостта, след като всички други вече са я открили, това е именно черковният клисар. Не сте виждали такова нещо отдавна, нали?

— Не, защото повече от двадесет години бях в Китай.

— Щом е така — продължи мистър Мийгълс, като тикна възбудено показалец в гърдите на събеседника си, — избягвайте да виждате подобно нещо, докато ви е възможно. Всеки път, когато ми се случи да срещна в неделен ден някой надзирател да се перчи начело на сиропиталище, трябва да бягам, за да не го набия. Тъй като и дума не можеше да става за името Бийдл, а основателят на приюта за нещастните намерени деца се наричаше Коръм, ние дадохме на малката името на този предобър човек. Понякога я наричахме Тети, понякога Коръм, докато започнахме да сливаме двете имена и така тя стана Тетикоръм.

— Вашата дъщеря, мистър Мийгълс — каза другият, след като обиколиха мълчаливо терасата, постояха до стената да погледат морето и тръгнаха отново, — е, доколкото зная, единственото ви дете. Мога ли да ви запитам — не от нахално любопитство, а защото вашето общество ми беше много приятно и може би никога вече не ще имаме възможност да поговорим спокойно, като се пръснем из широкия свят, а пък аз бих желал да запазя по-точен спомен за вас и вашето семейство, — мога ли да ви запитам дали правилно съм разбрал от думите на вашата мила съпруга, че сте имали и други деца?

— О, не — отговори мистър Мийгълс. — Не става дума за деца. А за дете.

— Съжалявам, ако съм засегнал неволно една неприятна тема.

— Моля ви се — каза мистър Мийгълс. — Споменът е невесел, но не и тъжен. Спомням си го с огорчение, без страдание. Рожбата имаше сестриче близначка, която умря тъкмо когато зърнахме очите й (същите като на Рожбата) над масата, за която се хващаше и се мъчеше да се надигне на пръсти.

— О, така ли?

— Да; като практични хора, ние с мисис Мийгълс стигнахме постепенно до заключението, което вие може би ще разберете, а може би и не ще разберете. Мини и сестричето бяха дотолкова еднакви, че не можехме да ги разделим в мислите си. Безполезно би било да ни се казва, че детето ни е починало. За нас то се променяше и растеше заедно с детето, което ни бе останало и беше всякога с нас. То израсна заедно с Мини; когато тя стана по-разумна и по-женствена, сестричето й стана също така разумно и женствено. Мъчно биха могли да ме убедят, че ако утре замина за оня свят, няма по божия милост да бъда посрещнат там от дъщеря точно като Мини, както не биха могли да ме убедят, че самата Мини не е жива край мене.