Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Рожбата се приближи (самотната дама беше тема на разговора между нейните родители и мистър Кленъм, останали сами в залата) и застана край нея.

— Очаквате ли — дамата се обърна и Мини се запъна — някой да ви посрещне, мис Уейд?

— Аз ли? Не.

— Татко изпраща човек до пощата. Ще позволите ли да провери дали има писма „до поискване“ за вас?

— Благодаря, но зная, че няма да има.

— Ние се страхуваме — продължи плахо и нежно Рожбата, като седна, — че ще се почувствувате съвсем самотна, когато всички си отидем.

— Така ли?

— Не искам да кажа — продължи Рожбата, сякаш искаше да се оправдае, смутена от погледа на непознатата дама, — че сме или бихме могли да бъдем подходящо или желано общество за вас.

— Не съм възнамерявала да проявя подобно желание.

— Не, разбира се. Но… С една дума — каза Рожбата, докосвайки плахо ръката й, отпусната на дивана, — нима не ще позволите татко да ви помогне или услужи с нещо? Това ще му бъде много приятно.

— Много ще ме зарадва — заяви мистър Мийгълс, като се приближи със съпругата си и мистър Кленъм. — За мене ще бъде наистина удоволствие да сторя всичко, освен да говоря на тукашния език.

— Благодаря — отговори дамата, — но аз съм уредила вече всичко. И предпочитам да вървя по своя път, както ми е угодно.

„Така ли? — помисли мистър Мийгълс и я погледна учудено. — Това се казва характер.“

— Аз не съм свикнала много с обществото на млади дами и се страхувам, че не ще съумея да го оценя, както биха сторили други. Приятно пътуване. И сбогом!

Тя не би подала навярно ръка, ако мистър Мийгълс не бе протегнал своята по такъв начин, че беше невъзможно да я отклони. Но я сложи в неговата така безучастно, както я бе отпуснала на дивана.

— Сбогом! — каза мистър Мийгълс. — Това е последното ни сбогуване. Защото мама и аз току-що се сбогувахме с мистър Кленъм, който очаква само да се сбогува с детето. Сбогом! Може би няма да се видим вече.

— По своя жизнен път ние ще се срещаме с всички, на които е отсъдено да ни срещнат из различни пътища и различни страни — отвърна сдържано тя; — и ще сторим за тях, както и те за нас, всичко, каквото е отсъдено да стане.

Гласът, с който бе изречено това, подразни слуха на Рожбата. Той подсказваше, че отсъденото да стане е непременно нещо лошо; и тя прошепна неволно:

— О! Татко! — като се притисна с детинска гальовност до него. Движението й не убягна от погледа на дамата.

— Вашата хубавичка дъщеря — каза тя — започва вече да мисли за тия неща. А при това — тя я погледна настойчиво — можете да сте сигурни, че мъжете и жените, които ще трябва да срещнете и ще срещнете, са вече поели съответния път. И положително ще ги срещнете. Може да идват по море, от стотици и хиляди мили; може да са вече край вас; може би идват, без да знаете, без да можете да ги отдалечите, от най-низшите пластове на тоя град.

Със съвършено студен поклон и уморено изражение, от което красивото, макар и не съвсем младо лице изглеждаше повехнало, тя напусна салона.

През много стълби и коридори трябваше да мине, докато отиде от тази част на голямата сграда до стаята, която си бе предварително запазила. Когато почти стигна в коридора, гдето беше стаята, чу някакъв сърдит шепот и ридания. През една отворена врата видя прислужницата на девойката, с която се бе току-що разделила: момичето със странното име.

Тя се спря да го погледа. Сърдито, развълнувано девойче! Разкошната черна коса се спускаше около зачервеното лице, то плачеше, беснееше и се удряше безмилостно по устата.

— Егоисти, скотове! — говореше през сълзи то, като дишаше тежко. — Не искат и да ме знаят! Оставиха ме гладна, жадна, уморена, не се сещат за мене! Зверове! Дяволи! Разбойници!

— Какво ви е, моето дете?

Малката вдигна изведнъж зачервените си очи и отпусна ръце от шията, посиняла от скорошни щипания.

— Не е ваша работа какво ми е. Нито ваша, нито на когото и да е.

— Напротив, моя работа е; мъчно ми е да ви гледам така.

— Не ви е мъчно — отговори девойката. — Приятно ви е. Сама знаете, че ви е приятно. На два пъти изпадах в такова състояние, докато бяхме в карантината; и двата пъти вие ме намирахте. Започвам да се боя от вас.

— Да се боите от мене ли?

— Да. Вие се явявате като моя собствен гняв, моята собствена ненавист, собствената ми… не знам вече какво всъщност. Но с мене се държат зле, зле, зле!

Риданията, сълзите, самобичуването, прекъснати от изненадата, се подновиха.

Непознатата продължи да я гледа с внимателна, странна усмивка. Странно беше да наблюдава яростта на това девойче, разтрепераното тяло, обзето сякаш от зли духове.