Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Да, allons, и marchons. Но по-добре бихте постъпили, ако оставехте другите да алират и маршират по работата си, вместо да ги държите в карантина.

— Досадно наистина — каза другият. — Но днес ще ни пуснат.

— Ще ни пуснат! — повтори първият. — Това, че ще ни пуснат днес, е още по-голямо безобразие. Ще ни пуснат! А защо ни държаха?

— Без особено основание, признавам. Но тъй като идваме от Изток, а Изтокът е гнездо на чумата…

— Чумата! — повтори другият. — Тъкмо от нея се оплаквам. Чума ме хвана, откакто пристигнах тук. Приличам на здрав човек, затворен в лудница; е не мога да понасям подобно подозрение. Дойдох тук по-здрав от когато и да било: да ме подозират, че съм чумав, значи да се разболея от чума. И се разболях, чумясах.

— Но чудесно я понасяте, мистър Мийгълс — усмихна се събеседникът му.

— Не! Ако знаехте истинското ми състояние, в никакъв случай не бихте казали такова нещо. Нощ след нощ се събуждах и си казвах: заразих се вече. Болестта вече се развива, вече здраво ме пипна, а ония приятели се хвалят колко уместни са били предпазните им мерки. Бих предпочел да ме забодат с карфица върху картон от колекция буболечки, вместо да водя живота, който ми налагат тук.

— Хайде, мистър Мийгълс, да не говорим вече за тия неща, свършиха се вече — обади се весел женски глас.

— Свършиха ли се? — повтори мистър Мийгълс, който беше в онова особено (макар и не злостно) настроение, когато всяка дума се възприема като нова обида. — Свърши ли се! А защо да не говоря за тия неща, като са се свършили?

На мистър Мийгълс бе заговорила мисис Мийгълс, и мисис Мийгълс беше като мистър Мийгълс хубавичка, здрава, с приятно английско лице, гледало петдесет и пет (а може би и повече) години все приятни неща, които отразяваше в изражението си.

— Стига, татко, стига! — каза мисис Мийгълс. — По-добре погледни Мини.

— Детето ли? — повтори все така сърдито мистър Мийгълс. Но Мини беше зад него, побутна го по рамото и мистър Мийгълс прости от сърце на Марсилия.

Детето беше красива двадесетинагодишна девойка с разкошна, естествено къдрава кестенява коса. Мила девойка с открито чело и чудни очи; големи, нежни, ясни, великолепно сложени на хубавото и добро лице. Беше закръгленичка, свежа, с трапчинки, с плахо и покорно изражение, още един чар за нежното и мило същество.

— Питам ви — започна откровено мистър Мийгълс, като направи крачка назад и побутна дъщеря си напред, за да подчертае въпроса, — питам ви просто, по човешки, виждала ли се е някога такава невъзможна глупост: да се държи Рожбата в карантина?

— Но така карантината стана приятна.

— Да — съгласи се мистър Мийгълс. — Положително е станала. Много ви съм благодарен за тази забележка. А ти, миличка, иди да се приготвиш с мама за лодката. Санитарният чиновник и разните там шарлатани с тривърхи шапки ще дойдат най-после да ни пуснат; и ние, затворените пилци, ще закусим заедно по християнски, преди да отлетим всеки по своя път. Тетикоръм, не се отделяй от младата господарка.

Това бе казано на красива, спретнато облечена девойка с черна лъскава коса и черни очи, която направи лек реверанс, тръгвайки подир мисис Мийгълс и Рожбата. Минаха по голата, огряна от слънцето тераса и изчезнаха под блестящ свод. Събеседникът на мистър Мийгълс, сериозен, мургав четиридесетинагодишен мъж, остана да гледа към свода и след като трите жени се скриха, докато мистър Мийгълс го потупа по рамото.

— Извинявам се — трепна той.

— Моля — отвърна мистър Мийгълс.

Направиха мълчаливо една обиколка в сянката покрай стената, та от височината, гдето се намираха карантинните бараки, да вдъхнат прохладата на морския ветрец в седем сутринта. Разговорът бе подновен от другаря на мистър Мийгълс.

— Мога ли да ви запитам — започна той — за името…

— На Тетикоръм ли? — прекъсна го мистър Мийгълс. — Нямам никаква представа.

— Мислех — каза другият, — че…

— Тетикоръм ли? — подсказа отново мистър Мийгълс.

— Благодаря ви… че Тетикоръм е име; и неведнъж съм се учудвал на странността му.

— Всъщност — каза мистър Мийгълс — виждате ли, ние с мисис Мийгълс сме практични хора.

— Това споменавахте често по време на приятните и интересни разговори, които водехме, докато се разхождахме по тия камъни — каза другият с лека усмивка, озарила за миг сериозното му лице.

— Практични хора сме. И така един ден преди пет-шест години заведохме Рожбата на черква в приюта за намерени деца… Знаете ли приюта за намерени деца в Лондон? Подобен на приюта за намерени деца в Париж?