Николай Теллалов: Талисман на борда

— Но ти ще си умрял! — отново се ококорва капитанът.

— А, това не е важно — махва с ръка глупчото.

И аз правя така, когато казвам: „Добре де, вземи шибаната ми стара лула. И без това вече е счупена, имам си друга“.

Някой мърмори. В погледа на шефа объркването бавно се сменя с любопитство. Я виж ти, никога не съм го помислял за него.

— Откъде си, господинчо, червеи в паницата? Говорът ти напомня… напомня, хм… — капитанът се отказа.

— Много е далеч оттук. Ако корабът ви пресече екватора и през нощта се покажат северните съзвездия, ще ви покажа звездата, която е моето слънце.

— Звездата, която е твоето слънце? — повтаря капитанът и за момент изглежда нещастен, а очите пак качват по-голям калибър.

— Да, толкова е далеч, че изглежда като звезда. Тукашното слънце от моя дом и то е мъничка светеща точка.

Просто чувам как мозъкът на шефа щрака.

— И си се домъкнал от толкова далеч без оръжие, рапани по муцуната? — пита той.

Наистина съм изненадан. Капитанът не е такъв глупак на какъвто иска да мяза. Трябваше да се очаква нещо такова — само с коварство и хитрост не се оцелява дълго на пиратски плавателен съд. Тук трябва и акъл. Вижте мен.

— Забранено е. Но не съм съвсем беззащитен.

— Така ли, плъх в гащите? — озъбва се шефът. — И в задника ли си криеш мускета?

Наоколо добродушно се поразсмиват: ма много лъже, глей го тоя!

Смотанякът посочва с пръст.

— Този колан, който сте си сложили, сър… Между другото, играете си с бутона за самоунищожаване.

В никоя битка не бях виждал шефа толкова бърз. Дръпва ръка, като че бръкнал в торба с кралски кобри. Младежът продължава с благ глас:

— Този пояс е нагласен при допир да разпознава дрън-дрън-дрънските характеристики на моето тяло и не се активира от друг човек. Остава включена само системата за самовзривяване. Рано или късно незаконният притежател натиска копчето… Бихте ли ми го върнали, сър?

Капитанът обмисля предложението и се колебае.

— Коланът няма нападателни функции — успокоява го смотанякът. — Той е само нещо като броня.

С прикрито нежелание шефът връща опасната вещ на собственика й, за което получава сърдечна и изискана благодарност.

Някои от моряците, успели дотук да затворят уста, зяпват пак.

Глупчото закопчава пояса на кръста си и всички съзират — по тъмносивата набраздена с дяволски орнаменти повърхност присветват мънички очички. Ако искате да ме разберете напълно, слезте със запален фенер някой път в трюма. Така ще замъждукат очите на плъховете.

Младежът докосва нещо и светлинките посиняват.

— Сега управлявам щита мислено, с помощта на… това — той почуква с нокът медното пени на лявото си слепоочие. — Капитане, сър, вижте как действа. Ако обичате, бихте ли ме застреляли?

Шефът май придобива лош навик. Ако и занапред ще продължи да ококорва очи, някой ден ще трябва да ги търси в морето. Дълго гледа светски усмихнатия мухльо и накрая свива рамене.

— Боиш ли се от смъртта, пробойна под ватерлинията? — пита той, вадейки испански пистолет и запъвайки петлето.

— Разбира се! Макар умирането за мен да има други дрън-дрън-дръции.

— Тогава, моля се да знаеш какво правиш… — промърморва капитанът. — Ей, екипажа! Ако видите как летят черва от този смелчага, скачайте зад борда за всеки случай, супа от миди.

Ръката му трепва като да се прекръсти, но после, решително присвивайки око, шефът вдига пистолета.

Глупчото сякаш се покрива с фосфоресциращ като блатно сияние скреж. Може пък да ми се е привидяло, но знам, че не е така.

Капитанът гръмва.

Всички източват вратове, за да видят какво става зад пушилката. Към миризмата на барут се прибавя дъх на изгоряло дърво.

Стопеният в капка куршум се е стекъл по гърдите на глупчото, плъзнал се по крака му, по голия глезен и прогорил в дъската на палубата кръгъл черен белег като от шарка, точно между пръстите на хилещия се младеж.

Нещо тупва и изохква. Слизащият като маймуна юнга е изтървал вантите и се е понатъртил. Никой не смее да коментира инцидента. Само нечие гърло издишва едно отмаляло „майката!…“

Капитанът ни замислено разглежда пистолета. Надниква в широкото дуло, помирисва го и става кисел.

— Абе… мистър! — изрича той. — Как изобщо те пленихме тогава, медуза в халбата? Предполагам, че ако ти фрасна една по мутрата, ще трябва да си дялкам дървен юмрук после. Ъ?

— Бях пиян — обяснява глупчото. — Мозъкът горе анализира състоянието ми и реши, че не е опасно…