Николай Теллалов: Талисман на борда

— Че има въздушен кораб, дето се шматка много високо и не се вижда — нестройно, в хор ми отговаря екипажът. Само капитанът си трае със свити устни.

— Правилно. Този кораб обаче е също магически. Кормчия му е голѐм, всъщност той самият е… Някой знае ли какво е голѐм?

Отговорът е още по-нестроен отпреди, малко повече от половината викат „не“, но има и такива, които са слушали да им четат Библията и отговарят повече или по-малко сигурно „да“. Великолепно.

— Значи нека знаещите обяснят на незнаещите… После! После, вмирисани скумрии такива! Та значи корабът е ръкотворен, но е като жив и има мозък, който е не по-малко умен от… от португалски лоцман. Та механизмите в главата на нашия пленник и пясъчният мозък…

— Силициев — прекъсва ме глупчото, но с много любезен глас и се оправдава: — Понеже е много архаичен модел…

— Казах същото — усмихвам му се зъбато и продължавам към заинтригуваните моряци. Пречи ми само Бруно, който пита околните: „К’во каза боцмана? К’во каза?“, а те го отпъждат като конска муха, за да не изтърват и дума:

— …поддържат връзка все едно се чуват, а даже и виждат, както в кристалните топки на панаирджийските циганки-врачки и това позволява на този тук млад господин да пита за различни неща, като тези за които аз вече питах, онзи мозък горе, който му отговаря. Ако натопите щурмана мистър Симпсън в студена вода, капитане, и той изтрезнее достатъчно, за да отличи астролабия от пистолет, след известно време ще знаем координатите на нашето корито, вярно не толкова точно, колкото чухме от господина с клупа на врата. Дотогава ще забележим и издаващата бурята облачност. После можем да обмислим как да пресрещнем спасяващите се от лошото време търговски съдове и до сутринта някои от тях ще видим на хоризонта. Но дълбочината можем да измерим незабавно. Ако сметнем, разбира се, че си заслужава да спрем или да сменим курса заради някакво си ураганче.

Капитанът дълго мълчи, зазяпан в небето, мен и нещастника.

— Свалете му примката, водорасли по мачтите — нарежда накрая той.

Опитвам се да не изглеждам облекчен и доволен.

Капитанът крясва на юнгата да слиза веднага и се обръща към временно помилвания:

— Това, дет’ го разправя боцмана, истина ли е, пикня в бирата?

— В общи линии, образно казано… — почва да мънка онзи.

— Сър, трудно му е да говори на такива теми с вързани ръце — намесвам се преди мухльото да е вбесил шефа. Капитанът кима на втория боцман, Питър Джоба, който прикляква зад гърба на глупчото. Джоба е боклук и такъв скръндза, че се заема да бъзика възела, вместо да пререже въжето. Накрая капитанът губи търпение, изсъсква и чак тогава Питър вади нож. После се изправя, прибирайки си отрязъците. Същинска сврака.

— Дайте му парцал с оцет за носа, рибя мърша — казва капитанът.

— О, благодаря, няма нужда — отвръща глупчото толкова учтиво, че все едно допреди малко нямаше да го бесят. — Моят дрън-дрънски дрън-дрън ще ме приведе в нормално физическо състояние. Не се безпокойте… сър.

— Господинчото иска да каже — бързам да преведа аз, — че освен часовника в главата, има и други такива по цялото тяло, които се грижат да не боледува и раните да зарастват бързо и без усложнения…

Това не се нуждаеше от проверка. Дори Тъпакът Хенри е забелязал, че насинената физиономия на пленника вече изглежда свежа като на лондонска госпожица, от онези дето носят коприна и не смърдят на кравешки лайна. Допълвам многозначително:

— Чрез тях корабът-магьосник следи дали младият господин се чувства добре.

— Да, точно така — радостно добави глупчото, потривайки прежулени китки.

Виждам, че капитанът започва смътно да съзира избегнатата опасност. Трябва да му се признае — има нюх за такива работи.

— А… щеше ли да разбере онзи пясъчен мозък, че сме те пообесили малко, оригване на кашалот? — пита с несвойствен тон шефът.

— Незабавно.

— И? — в гласа на капитана се долавя известно напрежение.

Не е нужно да си много съобразителен, за да схванеш за какво става дума.

— дрън-дрънният дрън-дрън щеше да унищожи кораба ви — простодушно изрича онзи.

Чувам как дървояди гризат кила на нашия бриг. Капитанът се облещва.

— С нещо като мълния — отзивчиво добавя глупчото.

Изненадващо шефът проявява неподозирана интелигентност:

— Искаш да кажеш, жлъчка на калмар, че щял да позволи да бъдеш убит и чак след това…

— О, не за възмездие. Просто ще заличи всичко около мъртвото ми тяло, за да не попаднат дрън… — глупчото среща погледа ми, еквивалентен на здрав ритник по кокалчето. Момъкът излиза схватлив и включва ръцете си в обясненията, — …всички неща които ги има в мен. Такива са наредбите. Артефакти да не остават.