Николай Теллалов - Ангели пазители

Осъзнаването го връхлетя толкова внезапно, че предизвика остра болка в главата. Сърцето залумка на пресекулки… а после замря и запулсира равно като часовник.

— Да му се не види… — прошепна писателят. Не се запита на кое точно се чуди, защото в крайна сметка нямаше от какво да бъде изненадан. Всичко необходимо беше налице в паметта му, разбулено със замах.

Все пак навярно се нуждаеше поне от няколко секунди, за да се адаптира. Много дълго време бе спал.

Той я видя пред скромната сграда на автогарата — сама, седнала на голям стар куфар и преметнала на гърдите си малка кожена раница. Косите й — къдрави и гъсти, стърчаха като облак, като змии от главата на Медуза Горгона, обгръщайки бледо лице с дълбоки черни очи. Дългата й пола метеше плочките, а когато се обърна, блесна голяма обица.

Мъжът спря, съвсем случайно това съвпадна с червената светлина на светофара. По улицата зашумя поток коли, които я скриваха за кратко от погледа му.

Сега разбираше какво — кого! — беше търсил откакто се помнеше. Усещаше тялото си олекнало, собственият му съскащ в студа дъх звучеше като песен, а мрачното небе престана да тегне над главата му. Светът стана сив и плосък, обемната в него беше само младата жена отсреща и само Тя бе запазила цветовете на дъгата, вкусовете и ароматите на всичко живяло, живеещо и още неродено.

Помисли си, че повече нищо не иска и няма нужда да постига. Не си представяше, че щастието приема точно такава форма, но това не беше важно. Не беше важна и заблудата му, за която веднага трезво си даде сметка, че оттук насетне няма какво повече да върши. О, напротив — всичко тепърва започваше… макар и засега да не си представяше какво именно.

Намираше се на прага и бе готов да тръгне нататък.

Ала когато светна зелено, той не хукна тутакси. Изчака да бъде забелязан и чак тогава пристъпи по пешеходната пътека.

Нейният взор блуждаеше наоколо, но ето че тя плахо обърна глава, сякаш протегна ръце като сляпа. Тези безплътни ръце прегърнаха мъжа, който пресичаше улицата. Нито тя, нито той чуха клаксоните на припрените шофьори, за които вече светеше зелено. Тя се усмихна. Познала бе, макар и не съвсем — разликата беше в брадичката и прическата. Но вече не бе сигурна как точно изглежда скицата на стената на мансардата. Сети се само, че мъжът има дългите мигли на Черно-белия рицар, който кротуваше с останалите кукли в куфара.

Приближаваха се един към друг сякаш цяла вечност, по-лесно биха тръгнали в обратни посоки разноименни полюси на магнит, отколкото те. Всяка стъпка обелваше нов пласт в спомените, които досега са били скрити от самите тях.

В мъглата на избухващите кристално ясни образи и изживявания се издигаха контурите на грандиозната истина. Частите се напасваха, разбирането придобиваше бистрина. Сливаха се и ставаха Едно. Оставаше им само да се докоснат, за да бъде възстановен смисълът на съществуването им.

Погълнати от този неудържим и необходим процес, те не веднага забелязаха появата на полицай върху мотор.

Вождът Уг-Хо умря в нощта, когато ловците от племето видяха паднала от небето звезда.

Той, както и всички други хора, разбра, че се е случило нещо, защото в мразовитото небе изведнъж блесна по-ярка от светкавица диря — уж далеч напред, пък твърде близо. Хората скриха лицата си, за да не ги сполети нещастие, някои приклекнаха в очакване на тътена. И той не закъсня, ала преди това се чу ужасно изсвирване, което сякаш заби по една тънка твърда клечка в ушите на всеки. Чак след това гръмотевицата разтърси телата им, хората не я чуха, а усетиха с потръпващите си празни стомаси. Не след дълго дотичаха скимтящите от ужас следотърсачи.

Много луни племето вървеше подир топлото слънце, подгонено от смъртоносния дъх на ледовете. С всеки слънчев кръговрат Зимата оставаше да свирепства малко по-дълго от предишната си поява. От студа бягаха птици и животни, не покълваха сладки треви, горски ягоди и дървесни плодове, а вкусните корени все по-трудно се изравяха от смръзналата се земя. Кланът на Уг-Хо отдавна бе напуснал познатите му ловни полета. Следваха дивеча, като по пътя се криеха от други племена, които бяха по-многобройни и по-силни.

Само волята и заплашителните викове на вожда задържаха племето на място. Сетне Уг-Хо избра трима и още трима мъже и заповяда на следотърсачите да го заведат да види звездата. Вождът трябваше да покаже, че е смел, защото имаше вече ловци, които можеха да бъдат избрани от жените да станат бащи, а това им даваше право да претендират те да поведат хората нататък и племето да носи тяхното име.