Николай Теллалов - Изборът

Само че се случва. Слаба е човешката природа. Сприхава.

Дано ми е обица на ухото. Никога повече да не се държа грубо с любовта. А ако го направя пак… ами да ми размаже черепа — пада ми се!…

Изкачването сякаш траеше безкрайно.

Осветлението в командния модул се различаваше — бе по-жълтеникаво, имитация на слънчевия спектър. Камен не се криеше, но гледаше да стъпва по-тихо. Успешно се добра до медицинския отсек.

Едната от екстрите, предлагани от Агенцията, бе машината за корекция на паметта. Може да си запишеш някое изживяване и да си го пускаш като диск с филм, да го вкусиш отново, пълноцветно, пълносочно и пълноблагоухано. Стига да не прекаляваш — но предпазителите в машината така или иначе няма да ти го позволят. А може да премахнеш отегчителните спомени от самотните вахти, когато партньорът ти е замръзнал насред своята безкрайна секунда в служебния хибернатор. При това заличаването на спомена е толкова фино, че няма да забравиш прочетена по време на същата досадна вахта книга — само трябва да пипнеш настройките. А то е лесно — машината сама те пита…

— Потвърждавате ли подлагане на корекция на паметта? — с безличен сив и плосък глас, който не предизвиква никакви чувства, нито добри, нито лоши. Не е неприятен този глас. Просто не гали ухото като тембъра на Ерика…

— Потвърждавам — пресипнало отговори Камен.

Усети докосвания по главата си — манипулаторите деликатно обръсваха слепоочията му там, където щяха да легнат вендузите на психосондите. Машината попита пак:

— Каква корекция на паметта желаете?

Глас, лишен от живот. Неподвластен и на смърт. Просто стои встрани от тези понятия — живот, смърт…

Гласът на Ерика е жив. И може да замлъкне в смъртта.

— Искам… да забравя — по-твърдо и високо рече той.

— Кое именно?

Камен за миг се замисли как точно да се изрази, така че да не стане грешка.

Машините грешат само когато дадеш погрешно формулирана задача.

— Добър ден, курсант Иванов.

— Добър ден, главен инструктор.

— Взехте ли решение относно мисията, която Агенцията ви предлага?

— Почти, инструктор. Преди това имам няколко въпроса.

— Слушам ви.

— След края на полета…

— Предвид квалификацията ви, двамата с Ерика вероятно ще се включите в корпуса на космонавтите на новия си свят. И изгледите, че ще живеете заедно дълго и щастливо, са повече от сериозни.

— Няма да сме истинско семейство.

— Разбирам резкия ви тон, но, млади ми господине, четирийсет на сто от двойките в новите светове страдат от стерилитет по неизвестни за науката причини. Затова е измислен терминът „фертилен шок от преместването под нова звезда“. И заради това са конструирани изкуствените натални репликатори, в които може да се възпроизведе процесът на зачеване и износване на дете, докато колонистите не се адаптират в течение на поколения към новия си свят и слънце. Няма да сте по-различни от милиони други зета туканци. Напразно се палите.

— А колко дълго ще функ… ще живее Ерика?

— Толкова, колкото ще живеете и вие. Не е предвидено по романтични, а заради практични съображения.

— Стихотворението.

— А, да. Сигурно вече го знаете наизуст, нали?

— Да. Само че така и не разбирам смисъл на думите ви, че щяло да ми спаси живота и да убие любовта.

— Евентуално, Иванов, евентуално. Предпазна мярка. Не всеки самолет се е разбивал, но всеки пилот е носел парашут. Стихотворението е вашият парашут. В случай, че Ерика развие по време на полета емоционална дефибрилация, а вие не успеете да я убедите да влезе в стаза… ако тя стане агресивна… представяте ли си гневен киборг да ви удари шамар? Главата ви ще стане на пихтия. Затова е стихотворението. Още с първите му думи киборгът ще бъде парализиран. Довършите ли последната фраза, ще последва дезактивация. Ще е необратима за личността, която познавате като Ерика. Ще се съхранят единствено най-базовите функции на процесора. При това положение рискът за конкистадора по време на полета ще нарасне, но все още имате голям шанс да приключите мисията успешно…

— Тоест, тя ще умре. От чутите думите на стихотворението.

— Да. Произнесени единствено от вас и само при форсмажорни обстоятелства. Застраховали сме се против случайно изключване, не се тревожете.

— Аз ще я убия с тези слова за обич… Гадно е това. Кой ли умник го е измъдрил… точно по този начин…

Пауза.

— Добре — курсантът вдигна глава. — Само че… как ще живея, съзнавайки всичко това? Помислихте ли за това?