Николай Теллалов - Европолис - Битакът

Думата „легален“ младежът не произнесе на глас, само я маркира с устни като глухоням.

Инга размърда рамене:

— Не знам дали ползват. Пък и не продавам неща от моя колекция. Платиха ми с марки. Уча един чудак, частно и нелегално, разбира се, на унгарски.

Тя също не изговори словата „частно“ и „нелегално“.

Правилно. Нека си разправят бюрократите, нека се кълнат прес-аташетата пред журналистите, че към мониторинга не са добавени скрити микрофони, тъй като законопроектът не е събрал мнозинство в Европарламента. Човек трябва да се пази.

— Ами ти? — поиска да научи тя.

— Четири компютъра по петстотин деветдесет и девет евро и деветдесет и девет евроцента. Един приятел каза, че трябва да ми стигнат за бартера…

— Хм — тя набърчи чело, нацупи устни и присви вежди, размишлявайки. — Питам се… от средния клас компанели циганите предлагат един срещу разменна стока с цена под триста евро… Не са ли на загуба така?

— Циганинът никога не е на загуба! Черният пазар си има свой ценоразпис… — Фери го каза мъдро, защото това бе факт. Нямаше обаче представа от конкретиката. Нали не беше редовен посетител по битаците, макар да се перчеше пред момичето. Още един белег за уникалност наред с безразличието към етноса си…

— Какво ги правят всъщност? Защо ги изкупуват, пардон, бартерират от такива като нас, клиенти? — внезапно запита Инга.

— Не знам — реши да бъде честен Фери. — Разправя ми моят приятел, че ги давали на хакери, а после с такъв компанел можеш да теглиш информация без цензуриране от евронет и интернет. И да поместваш информация без ограничения.

Веждите на Инга подчертаха осъдителния й тон:

— Но така разни маниаци може да се докопат до рецепти за направа на бомби!

— Да не искаш да кажеш, че цензурата е нещо добро? — не се сдържа Фери, зарадван от възможността да покаже характер и принципност.

— Не е, разбира се! Но… умерено приложена, може и да даде повече полза, отколкото причинява вреда.

— Маниаците, за които говориш — авторитетно заяви младежът, — и без това се знае в КОИ етнически сектори се намират. А онези, дето са психически не съвсем така, нормални де, психолозите бързо ги откриват чрез мониторинга. Така че не виждам голяма опасност от достъпа до всякаква информация.

— Не си живял в Подсекторите на толерантността — поклати глава Инга. — Затова така говориш…

Хм. Виж ти. С възможно най-неутрален тон той подхвърли:

— Те затова ли опустяха? Заради екстремистките и фундаменталистките банди?

— Първо опустяха заради вътрешните етнически напрежения — тъжно каза Инга. — Поне в онези, където живеех едно време, стана така. Бандите после дойдоха… възникнаха си де. В националните сектори е по-сигурно. Някои етноси с когото и да се смесят, все са като трън за средата си. Уви. Това беше първото ми голямо житейско разочарование — произнесе тя с оттенък на горчивина, но и гордост от житейския си опит.

— Прощавай, ама на колко години си? — не се сдържа младежът. — Питам, защото не си те представям кога си успяла да поживееш в Толерантните зони!

— На двайсет и пет, карам двайсет и шестата.

— Уха! — изуми се Фери. — Набори сме! Ей, радвам се, че сме толкова младолики, връстнице! Ха-ха!

Тя отвърна на смеха му. Приятно се приказва с това момиче, реши Ференц.

— Не, наистина — каза той. — Рекох си, че си на деветнайсет или двайсет.

— И аз си го помислих за теб. Че си най-много на двайсет и три.

Замълчаха за миг, взаимно поласкани.

— А какво ще купуваш? — отново сниши глас до конспиративен шепот Фери. Ръката му, то се знае, бдеше на пост, като показалецът усилено чешеше несъществуващ сърбеж отстрани на носа.

— Работна глава за електрическа самобръсначка, евростандарт за модел тип тринайсет. Не е за мен. За гаджето ми. Искам да му направя подарък за рождения ден.

— Че…

— Мрежичката и ножчетата трябва да са позлатени.

— Оле… Това…

— Не е снобизъм! Той е алергичен към разни метални сплави и се бръсне рядко. А боде! Ще ми смъкне и ожули кожата от лицето и от… — тя млъкна отсечено, очите й влажно блеснаха, по бузите плъзна руменина. — Дращи, разбра ли! — сърдито довърши Инга. — Дере като телена четка. Така че — тонът й стана по-ведър и мечтателен, — правя подарък на него, но всъщност е за мене си… Трудно се намират такива глави — продължи делово. — Вносни са, от Русия. За богаташи. Половин грам злато има по цялата, обаче — за престиж! Но за мен, тоест за Жорж, това си е потребност! За съжаление не мога да си позволя да похарча пари от сметката си. Ограничиха ми харченето по искане на мащехата, стисната гръко-французойка, проклетия колкото си искаш!