Николай Теллалов - Черно небе

— Ама усещате, че нещо не е наред, нали? — настоява той.

— Да… има нещо сбъркано…

— …в пътническите, че и в служебните модули даже! КМ — и той! Хайде де! Нищо и никаква гатанка.

— Ммм… вече сме близо до теб, Васко…

Портата-шлюз се отваря и групата патрулни в кремави скафандри и шлемове под мишница застиват, примижвайки на прага. Очите им свикват със светлината. Озъртат се наежени.

Склонове, посипани със сняг елхи. Шикозна планинска хижа. Холографско небе — синьо, земно, чак на сълза да те избие. С пухкави облаци. Холографски хоризонт — пак планини. Живописно. И — върхът на сладоледа! — СКИ-ПИСТА. Кинематична, естествено. Модулът е голям, но не чак грамаден, няма достатъчно място. Илюзията за планетен простор е зашеметяваща.

— В предишния модул беше есен — кротко казва Васил и тръгва към събратята си по черно небе. Нозете му оставят стъпки в снега. Зад гърба му стърчи нелеп снежен човек с очи-платки и нос — парче червеникаво-кафяв кабел. — Златно-бакърена есен — продължава Арапов и търка голи длани, за да ги стопли. — Есен като на картинка. Истински дървета, истински листа. Само птиците са холографски. Изящно оформен парк с алеи, кокетни сградички. Даже ме поваля дъждец! — добавя щастливо. — Вероятно другите два конуса възпроизвеждат пролет и лято… бас хващам, че е така! Някой да се обзаложи?

Космонавтите от Патрула не горят от желание за облог. Един от тях прикляква, със скърцане загребва сняг, прави топка и я мята непохватно към снежния човек.

— Ехей! — смее се Васил. — Това е нападение срещу произведение на изкуството! Да знаете откога не съм вдигал снежен човек!… Язък че не намерих метла и кофа.

Широко ококорените очи на марсианците нямат насищане и все пак Хоши успява някак да прояви воля и да откъсне взор от пейзажа.

— Кое е второто… тъпо нещо, Васко?

Арапов разсеяно блуждае с поглед по планинските върхари — „истинските“ и илюзорните.

— Надникнах одеве от любопитство в една от каютите — споделя той. — Блясък и скъпотия. Земен дизайн на ужасно многозвезден хотел…

Хоши бавно кимва. Хотел, да. Само че на хотел като този мястото му е на милиони километри оттук и върху твърдата почва на планетата-майка.

— Подминахме вита стълба към бална зала — казва тя. — Беше сякаш от филм за руското императорско семейство… Кажи какво не е наред, Арапов.

Васил хвърля последен поглед наоколо, поглед, изпълнен с тъга и малко горчивина. Откакто проумя причината за произшествието, не посегна дори една саксия да си прибере за сувенир. Би взел дъжда, ако можеше — мярка се в ума му. Не, и той не му трябва. Нали в мегаотсеците на Технопръстена се случва.

— Да си вървим — предлага на патрулните. — По пътя ще ви обясня.

С решителни крачки напуска коничния модул и трополи по вътрешната палуба на „геврека“. Тръгва си без никакво съжаление.

— Какво се е случило според теб, Васко?

— Не е важно какво, а защо.

Хоши спира посред коридора. И без това й е някак трудно да гази паркета. Струва й се кощунствено. Дърветата са уважавани на Марс.

Останалите патрулни се скупчват около лейтенанта и Васил.

— Добре, защо?

— В целия круизър не открих илюминатори, Хоши. Няма и палуба за обзор на космоса, предназначена за пътници. Как ти се струва?

Патрулните се споглежда и въртят лица, опипват с очи стените. Срещат само картини в позлатени рамки.

Някой се обажда невярващо:

— Даже в коммодулите им?

— Даже там — отсича сурово Васил. — Отбих се, след като го забелязах. Пилотски ложементи, оборудвани с шлемове за виртуални симулаторни екрани. Само в шлюзът едно илюминаторче, няма и две педи в диаметър… Вътре не са голи стени, разбира се. Абе, огледайте се пак! Брокат. Ламперии. Лунен гранит. В каютите ИМА прозорци — но с холографски земни пейзажи. Ако не знаеш, че летиш към лунарната система на Юпитер, направо няма да се усетиш, че си в космоса. Разбирате ли ме, сестри и братя орбитални плъхове?

Дълго мълчание.

— Те не обичат черното небе… — отронва накрая лейтенантът и свива устни до побеляване.

— Именно. Опитват се да го забравят. И когато нещо се е случило… дреболия, предполагам, тогава ВСИЧКИ, даже космонавтите-пилоти, са офейкали със стаза-капсули. Само и само да не виждат черното небе.

Дълго мълчание.

Васил пак се обажда, макар да осъзнава, че би било добре да замълчи:

— Тук са парчета от планетата Земя. Като в нашите детски градини. За хлапетата е добре. И за възрастните е приятно… понякога. Земята е нашето детство… не на всички, разбира се, но детството на родителите ни поне. Всеки милее за тези години. Но никой пораснал не си поръчва уголемено копие на детското си креватче, за да спи в него, нали? Нито подрежда стаята си като детска. Вече живеем в други светове, момчета и момичета. Не съм ли прав?