Мери Мартин - Старлет

Звънчето над вратата издрънка и пантите изскърцаха, когато тя се отвори широко. Изведнъж в света на Старлет нахлу висок мъж с широки рамене и тъмно лице. Тя притаи дъх. Как бе възможно да намира такъв негодяй за симпатичен? Отмествайки насила погледа си от него, тя се обърна към жената, която стоеше редом. Имаше източни черти и бе изключително красива. Старлет я познаваше добре, но след като знаеше, че Джейд не би одобрила откритата проява на тяхното познанство, запази за себе си поздравите към нея.

— Добро утро, дами — каза Маккалистър. Зелените му будни очи обходиха стаята и жените, като запазиха израза на особено бдителна съсредоточеност.

— Добро да бъде — отвърна Старлет, стараейки се да остане колкото е възможно по-спокойна. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо, мистър?

Тя почувства как кръвта се отдръпва от лицето й, когато неговият твърд поглед са спря на нея отново, изучавайки я внимателно.

— Надявам се определено да можете, мадам. Бих искал нещо по-специално за моята приятелка — поясни той с дълбок и чист глас, което я изненада. Сякаш в стаята нямаше никой друг, освен нея, макар че останалите жени продължаваха просташки да го зяпат. — Нещо красиво… нещо, което да подхожда на една дама.

Ясно се чу въздишка на негодувание и изненада от страна на жените, които стояха до прозореца. На Старлет й се искаше жените да не забравят кой бе човекът, на когото се противопоставяха. Той би могъл да ги изпозастреля всичките, ако направеха нещо, което не му се харесваше. Тя задиша дълбоко и се молеше да няма никакви сцени.

— Аз… с удоволствие бих потърсила нещо, мистър, но вероятно вие няма да имате нищо против да дойдете някой друг път… когато не сме толкова заети. — Когато той се намръщи, тя побърза да поясни. — Виждате ли… днес просто нямаме свободни хора, а на мен ще ми бъде много неприятно да ви карам да чакате напразно.

— Но аз съм търпелив човек, мис…

— Тримейн — допълни тя меко.

— Аз не бързам. Нямам нищо против да почакам, мис Тримейн.

Погребани спомени, болезнени емоции изведнъж обхванаха Старлет, макар че тя можеше да се чуди само защо. По някаква странна причина Маккалистър предизвика образи и настроения от някакво друго време. Агонизиращи емоции, които бе потискала, макар и погребани, сега се изляха върху нея. Да, мъжът, когото тя бе познавала отдавна, много приличаше на Маккалистър, макар тогава да беше много по-млад.

Висок, тъмнокос, с някаква грубовата красота и подкупваща усмивка, но всъщност ледено студен до мозъка на костите. Старлет бе разбрала години по-късно, след смъртта на баща си, че мъжът, който бе влязъл сега, се бе промъквал в леглото на мащехата й почти всяка вечер като любовник на Касондрия — един от многото през онези години.

И най-важното, тя никога не бе забравила, че той беше там през онази същата вечер, когато баща й умираше. Онази същата вечер, когато тя бе чула баща си да вика нейното име и да моли мащехата си да му помогне. Но Касондрия бе отказала и бе изплашила Старлет толкова много, че момичето ужасено отказваше да напусне стаята си. Макар че това се бе случило преди седемнадесет години, болката от онази нощ щеше да остане завинаги в нея така жива, сякаш всичко това бе станало вчера.

Тя забеляза как очите на Маккалистър се присвиват.

— Ако все пак настоявате, тогава мис Су Линг и аз ще дойдем в удобно за вас време, мадам. Да речем, утре следобед?

Старлет преглътна с мъка, мислите й летяха през главата. Тя и Джейд Су Линг с времето бяха станали приятелки и Старлет й бе шила модни дрехи. Тя не понасяше обстоятелството, че Джейд настояваше да прикриват своите взаимоотношения поради опасността от накърняване репутацията на Старлет в обществото. Старлет се бе подчинила на желанието на приятелката си, но в момента бе страшно изкушена да наруши тази тайна и да пренебрегне последствията. Тя срещна тъмния поглед на Джейд, забелязвайки предупредителното послание в кафяво оцветената дълбочина на нейните очи.

„Не се пали, Старлет, и не позволявай на сърцето си да командва ума. Няма да ми е приятно ако направиш това, а и за нас двете ще бъде по-добре, ако нещата останат така.“

Тя леко кимна и устните на Джейд се разтегнаха в благодарствена усмивка. В този момент Хуанита се втурна напред в помощ на приятелката си, предлагайки с усмивка решение, което се надяваше да бъде приемливо.

— Вероятно ще можем да направим нещо, сеньор — каза тя любезно, заставайки до работодателката си. — Ако мислите, че това няма много да ви забави, аз ще обслужа другите дами, а сеньорита Тримейн ще се погрижи за вас.