Мери Мартин - Старлет

— Времето ти изтече, Маккалистър! — изкрещя той, слизайки от дървения тротоар пред магазина на Старлет, и се насочи към средата на улицата. — Аз съм човекът, който ще те научи какво е истински дуел с револвери!

Само след минута неговото предизвикателство намери отговор. Били Клайд, който се смяташе бърз в стрелбата като никой друг, лежеше по лице в калта, мъртъв, за да бъде и бързо забравен.

— Бих искала да останеш още малко при мен — каза Джейд Су Линг, четкайки дългата си коса пред огледалото на тоалетката. Тя просто обожаваше гребена и четката, които й бе подарил. И тъй като жените са свикнали с това още от сътворението на света, тя бе в особено любвеобилно настроение поради неговата щедрост. — Не ми харесва, че ще отидеш на ранчото на баща си сам. Това не е много добра идея, Деър, като се има предвид как умря той. Искам да кажа, наистина ли вярваш, че е паднал от коня и си е счупил врата? Е, добре, изглежда, никой не мисли, че това е нещастен случай, както казва докторът. — Тя смръщи вежди. — Имотът на капитана граничи с този на Касондрия Тримейн и не е тайна, че тя го преследваше с години да й го продаде. А що се отнася до доктора… е, всеки знае, че той ще каже каквото и да било, стига да му дадат достатъчно пари. Просто ми е неприятна мисълта, че може да ти се случи нещо ужасно като това. — Четката се спря по средата във въздуха. — Не знам защо да не ме вземеш с теб утре на погребението… Чу ли нещо от това, което ти казвам?

Деър се бе изтегнал кротко, със затворени очи, в пухеното легло на Джейд, но слухът му бе изострен. Тя можеше да води такива едностранни разговори с часове и не беше необходимо той да казва дори и дума; просто трябваше да си лежи и да слуша. Обичаше да слуша звука на нейния глас с мек акцент, привлекателния начин, по който тя произнасяше думите неправилно.

Деър бе благодарен за тихата вечер. Никой повече не се осмели да го предизвика след този следобед. Знаеше, че Били Клайд има двама братя, и двамата пияници, но лоялни към семейната чест, когато ставаше дума за нея. Добре си спомняше инцидента с Барлоу, но считаше, че все още е рано и би могъл да се отпусне малко. Знаеше, че са ги видели за последен път при Бърдкейдж. Вероятно те все още не бяха пили достатъчно, за да съберат кураж и да дойдат да го предизвикат.

Отваряйки леко едно око, той забеляза, че вечерните сенки бавно пропълзяваха в стаята. Слънцето беше започнало да залязва. Бе онова време от денонощието, когато някои мъже ставаха неспокойни, дори съвършено глупави, алкохолът, който бяха изпили още с отварянето на заведението, бе имал достатъчно време да блокира мозъците им и да заличи всякакъв здрав разум, който евентуално са имали.

Скоро той разбра, че беше прав.

— Хей, Маккалистър! Нъл мъ чувъш? Ако мъ чувъш, недей съ кри под юргана, ъми слез тук да видиш човека, дету шъ ти нашиба задника за туй, дето стори на горкия Били Клайд! — Гласът стана подигравателен. — Туй шъ стане, ако не си шубелия и не тъй страх от мен!

Деър се освободи от котешката си дрямка. По дяволите! Защо винаги трябваше да има неприятности? Той знаеше, че вероятно един от двамата братя е спотаен някъде в сянката и го чака в засада. Не беше кой знае колко оригинално, но тъй като никой нямаше някакъв по-добър план, те просто прилагаха все този.

Чувствуваше се така, сякаш пробиваше стената с глава. Неговата почивка тук очевидно свършваше, макар и не съвсем навреме.

Долу на тротоара, точно под прозореца на спалнята на Джейд, стоеше едно ревящо магаре от най-лошата — двукраката — порода. То сякаш се молеше някой да му спаси душата.

Откровено казано, за момент Деър си помисли, че това не е толкова лоша идея. Същевременно не смяташе, че да простреляш един пияница, дори и такъв, който сам си то просеше, бе честна игра. Баща му лежеше още непогребан, а синът бе отнел вече един човешки живот. Господи, няма ли да свърши всичко това?

Деър реши, че не е нужно смъртта на още някой да му тежи на съвестта този ден. Особено на някакъв глупак, който обича да дърпа спусъка и който се смята за толкова добър стрелец, че е готов да отърве света от Деър Маккалистър — закоравелия убиец. По дяволите, не мислеха ли всички те по същия начин? Но досега ничий куршум не бе достигнал до него.

— Не мъ карай да се качвам горе, Маккалистър, и да тъ спипам! — заплаши пиянският глас.

Изпъвайки дългото си, стройно тяло, Деър протегна мускулестата си ръка и закри очи, като въздъхна с досада.

— Той просто си го проси, нали, Джейд?