Мери Мартин - Старлет

Той я изгледа продължително и накрая каза:

— По дяволите, защо пък не? Нищо друго не може да ми достави по-голямо удоволствие от това, да опропастя вечерта на някои хора.

По-късно, след като всички си бяха отишли, Деър стоеше вперил поглед в прясната могила от кал на гроба. Той нямаше намерение да остава, но съвсем неочаквано не намери сили да си тръгне. По някаква необяснима причина копнееше да узнае нещо повече за този човек, който го бе отбягвал толкова много години. Макар и да го мразеше, той все още се чувстваше близък с капитан Маккалистър и заинтригуван от неговото минало.

Денят ставаше все по-топъл; изменилият се ъгъл на слънцето караше лъчите му да падат косо върху очите на Деър. Гъстата му коса бе подстригана по модата и блестеше синьо-черна на заслепяващата слънчева светлина, която хвърляше призрачни сенки върху скалите отсреща. Капки пот овлажняваха грубо изрязаното му лице. Той избърса едната си вежда с опакото на силните си пръсти и отмятайки рязко глава назад, върна на мястото му един непокорен кичур коса. След това разкопча яката на ленената си риза, свали сакото и го преметна през рамо. Деър съвсем на приличаше на онова момче, което някога се бе появило в Текила Бенд; неговият външен вид бе коренно променен.

Носеше чудесните си дрехи с преднамерена небрежност, сякаш бе свикнал с богатството и всичките негови белези, и наистина не принадлежеше на тази бедна земя, която някога бе негов дом. Револверът, привързан към бедрото му, обаче говореше за нещо друго и човекът, който стоеше зад гърба му, знаеше много добре, че трябва да внимава.

Деър бе чул едва доловимите стъпки, които се прокрадваха зад него и рязко се извъртя; в следващия момент ударникът на револвера изщрака, готов за стрелба. Той стоеше с разтворени крака и смъртоносен поглед в очите.

Натрапникът, който видимо бе изплашен, гледаше с увиснала челюст и широко разперени в пространството ръце.

— Хей, синко. Няма нужда да насочваш този снайпер срещу мене. Аз определено с нищо не те заплашвам. Просто дойдох да видя дали е вярно туй за капитана, че си е отишъл, и ако е така, да му окажа последната си почит. Аз не се погаждам много с някои хора тук и затуй си помислих, че е по-добре да почакам малко, докато си отидат.

Деър кимна и прибра револвера в кобура. Наблюдаваше внимателно как широкоплещестият мъж, обут в износени червени ботуши, се приближава с още няколко крачки.

— Ти определено ме изплаши отначало, стърчащ ей така тук самичък. Знам, че нещо бях откачил, ама аз почти си помислих, че това е самият Маккалистър, дошъл да навести това място.

— Съжалявам. Мислех, че всички са си отишли. Не очаквах да има някой друг тука. Откъде идваш все пак? Не ми изглеждаш на човек от тези места.

Старата кримка трепна и рязко вдигна пръст.

— Идвам доста отдалеч. Имам хижа горе в планината. Там съм от дълги години. Човек свиква със самотата. Всъщност именно това и търсех след… е, нали знаеш.

Те внимателно се изучаваха един друг сред звънтящата тишина. Накрая човекът каза:

— Не беше чак толкова лош тип, нали знаеш. Той просто повярва на всички онези лъжци вместо на хората, които знаеха истината — той присви зачервените си очи. — Съдейки по тези модни дрешки, бих казал, че не живееш по тези места. Специално са ти ушити, нали?

— Да, така е — отвърна Деър, изучавайки го по-отблизо. Стигна до заключението, че това, което вижда, му харесва. В очите на стария човек се четеше бърза схватливост, а от думите му звучеше истина.

— Ти си му роднина, нали? — запита човекът и това изненада Деър. Смяташе, че всички наоколо вече знаеха кой е той. И все пак по всичко личеше, че този човек няма и понятие за това.

— В известен смисъл, да, но между капитана и мен никога не са съществували приятелски отношения — бе лаконичният отговор.

— Аз имам свои родственици… някъде — човекът се унесе замислено. — Нямам представа къде са сега, а, предполагам, и те са ме отписали, смятайки, че съм отдавна мъртъв.

Той протегна уморено ръката си със зачервени кокалчета.

— Страшно ми е приятно да се запозная с тебе, синко — изправи той глава. — Знаеш ли, толкова много приличаш на стария Маккалистър, че можеш да минеш за неговия дух. Предполагам, това е нещото, което ме стресна отначало.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Удоволствието е мое, уверявам те. Името ми е Деър — Деър Маккалистър.

Устата на стария чудак се изкриви в усмивка.

— Мътните го взели, така си и мислех! Аз съм Франк Колби. Бях управител при баща ти. Доста години минаха, откакто съм те виждал за последен път.