Мери Мартин - Старлет

Сега беше ред на Деър да го погледне така, сякаш бе призрак, но миг след това устата му се разтегна в усмивка.

— Вярваш ли в съдбата, Франк?

— Не, не мога вече да кажа, че вярвам в нещо.

— Е, ще повярваш. Виждаш ли, искам да предявя правата си над това място и желаех ти да си до мене. Ще ти се отплатя за това, че и нещо повече.

Франк Колби го изгледа учудено.

— Но нали… знаеш какво говорят всички тук за майка ти… и за мен?…

— Има ли нещо вярно в това?

— Нито дума — отвърна Франк незабавно.

— Точно затова, Франк. Този път ние няма да избягаме. Ти и аз сме дошли тука, за да останем.

Деър все още изпитваше смесени чувства, когато по-късно стоеше пред къщата в ранчото — някога единственият дом, който той познаваше. Построена от камък и дърво, къщата се изправяше мълчаливо в сумрака и предизвикваше рой спомени у него. Деър се стараеше да ги потисне, но разбра, че това беше невъзможно. От една страна, това място бе сякаш някакъв далечен спомен, а от друга, всичко, което се бе случило тук, все още бе ясно очертано в съзнанието му.

Най-после блудният син се бе завърнал у дома, за да остане.

Погледът му се плъзна по къщата, по полегатият покрив и се задържа върху широката веранда, където имаше навика да седи с родителите си след вечеря, докато станеше време да си легне. Баща му пушеше лулата си и планираше работата за следващия ден, докато майка му кърпеше някакви дрехи или помагаше на Деър да си учи уроците. Тя винаги бе подчертавала важността на умението да пише и чете. Заедно бяха прочели мнозина от класиците. Баща му възразяваше, разбира се, но майка му оставаше непреклонна.

Деър все още обичаше да чете произведенията на Шекспир и Шели. Дори и сега, когато имаше нужда от разтоварване, той протягаше ръка към някоя от оръфаните книги, които винаги носеше със себе си, и четеше, докато усетеше, че започва да се отпуска.

Франк Колби стоеше до него и дрезгавият му глас прекъсна тихия унес на Деър.

— Влизай, синко. Вратата е отключена и всичко сега там е твое.

— Искаш ли да пийнем нещо? — запита Деър. — Предполагам, ти май си единственият човек, който знае какво трябва да се направи сега тука и откъде трябва да се започне.

— Разбира се, синко. Ще ми бъде приятно да изпразним бутилката заедно.

Двамата мъже влязоха в сградата и Деър поведе към офиса на ранчото, който се намираше в дъното на дългия коридор.

След като Деър наля по два пръста бърбън на всеки от тях, той подаде едната чаша на Франк и отнесе другата до бюрото с подвижен капак отгоре, което бе разположено пред една дълга редица от прозорци. Седна зад него и се загледа замислено в ергелето от прекрасни коне, затворени в егрека.

— Изглежда добитък с добро качество — каза той. — Предполагам, баща ми е продължил да печели добре… за себе си.

Проницателният му поглед се плъзна по панорамата.

— Много жалко, че той така и не намери за нужно да сподели част от това богатство със съпругата си.

Франк Колби го изгледа внимателно.

— Понякога не е толкова лесно да се върнеш у дома, нали, синко? Особено при такива обстоятелства.

Деър седеше в кожения си стол замислено, след това разтърси глава.

— Много по-трудно е, отколкото съм си представял въобще, но да ти кажа истината, достатъчно се наскитах, без да имам дори легло, което да нарека свое. Надявам се да се установя тука. Дори си мислех, че ще мога да придумам мама да си дойде отново вкъщи. Някога тя наистина обичаше това място и, Бог ми е свидетел, тя свърши своя дял от тежката работа, за да стане това ранчо нещо добро.

— И аз така мисля — съгласи се Франк. — Тук могат да се печелят добри пари. Пари, които по право би трябвало да са и нейни. — Той смръщи вежди и се замисли. — А аз познавам още някой, който би искал да вземе от това богатство. Чух, че онази Кас Тримейн отдавна е искала да купи това ранчо. Ами с Бар „М“, който граничи с нейния имот, тя би имала над две хиляди акра, ако събере нейния имот с това място. Това обяснява защо беше на погребението днес. — Той се изсмя кратко. — Тя мисли, че ще си склонен да продаваш. По дяволите, изненадан съм, че не ти е направила предложение веднага, там на място, в гробището.

— Покани ме на вечеринката, която организира у дома си — каза Деър, като се въртеше на стола. Той повдигна едната си вежда и се усмихна с разбираща усмивка. — Ако нещо си спомням за Кас Тримейн, то бих казал, че тя мисли да ме нахрани и напои първо, а след това да ми направи някакво приятелско предложение, за което е убедена, че няма да мога да й откажа.