Мери Мартин - Старлет

Той наклони глава.

— Благодаря, това е страшно любезно от ваша страна, мадам. — Изпитателните му очи се отправиха към Старлет. — Това ме удовлетворява… какво ще кажете вие, мадам?

— Мисля, че е напълно приемливо — отвърна Старлет. Тя се молеше да може да го изкара от магазина си за по-малко от двадесет минути, защото, хвърляйки бърз поглед към часовника, бе забелязала, че вече е почти обяд!

За нейна изненада Маккалистър бе деликатен и ценеше нейното време, но също така бе очевидно, че той няма да се задоволи, с каквото и да е. Имаше много добър вкус, нещо, което Старлет не можеше да не признае пред себе си.

Тя им бе показала няколко неща: ирландски дантелен шал, шапка с цветя и фин воал, ръкавици от ярешка кожа. Също и чифт тюркоазни обици.

Деър одобри избора й и учтиво каза:

— Всичко е наистина много красиво, но не е това, което имах предвид. Имате ли нещо против да ни покажете още нещо?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя, като продължаваше да търси със старанието на златотърсач, копаещ в златна мина.

„Моля те, моля те, Господи, дано да намеря нещо, което да го задоволи напълно!“

И след малко… еврика! Той приключи пазаруването с покупката на много красив комплект — гребен и четка за коса със сребърна дръжка. Дори и не мигна с очи, когато му каза цената, а просто отброи няколко банкноти от пачката, която бе прехванал със златна щипка.

Изцапани с кръв пари.

Тя се поколеба за миг, преди да ги вземе, и поглеждайки го, забеляза кратко проблясване в очите му.

Така и не можа да разбере защо отдели допълнително време да опакова изключителния комплект в лилаво тонирана хартия и да превърже пакета с яркожълта панделка. Оправяйки розетката на възела с пръсти, тя постави пакета на плота пред тях.

— Благодаря ви, сър — каза тя, погледна Джейд Су Линг с топлота и добави: — Надявам се, че ще ви хареса много. Наистина е чудесен подарък.

Джейд я увери, че това наистина е така.

— Задължен съм ви и няма да забравя това — каза той и още веднъж продемонстрира обезпокояващата си усмивка.

Старлет пребледня. Тя си помисли колко откровено неприличен бе начинът, по който блестяха зъбите му на фона на загорялото от слънце лице. Напомняше й за онези пирати от евтините книжлета за по едно пени, които леля й четеше с такова упоение. Не му повярва за миг дори. След това той докосна периферията на шапката си, обърнат към насъбралата се тълпа, и напусна заедно с приятелката си.

Магазинът забръмча като разбунен кошер и Старлет се отпусна. Не искаше да вижда този човек никога повече! Поне си мислеше, че не би искала. Това, което беше още по-странно, бе особената слабост в крайниците и топлината, която се разливаше в долната част на тялото. В онова „място“, където се предполагаше, че почтените жени не изпитват такова усещане. И тя откри, че вече си припомняше начина, по който той ходеше, говореше, чистия лек аромат на одеколона му. След това й трябваше само да си помисли за начина, по който той си изкарваше прехраната — убиец, който безразборно вадеше пистолет, отнемайки човешки живот, без да съзнава какво върши, сякаш бе наместник на самия Луцифер, — и сърцето й се сви болезнено. Но най-силен от всичко обаче бе споменът за нощта, която прекара в неговите прегръдки.

Разбира се, беше много по-добре, че той се държеше така дистанцирано, а тя по-настрани от него, тъй като без съмнение бедата го следваше по петите, а и Старлет едва ли се нуждаеше от допълнителни проблеми. Особено от такава луда глава като Маккалистър. Вероятно той нямаше да остане за дълго… просто докато се увери, че баща му е погребан както подобава. Макар че ако вече е чул някои от слуховете около преждевременната смърт на стария Маккалистър и ако тя добре можеше да преценява човешките характери, той не би напуснал, преди да си изясни някои неща. Деър Маккалистър бе точно този тип мъже.

— Хм, видяхте ли само как ме опипваше с поглед? Той е мръсник, това е повече от сигурно — рече Лаура със стиснати в гримаса на отвращение тънки устни. Тя се отдръпна от прозореца и се отправи да опипа с пръсти топ швейцарски муселин, който лежеше на тезгяха. — Имаше дяволска светлина в тези очи. Колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре за нас.

— Този човек ме кара да треперя от главата до петите — каза Ребека. — Той е толкова… толкова…

— Порочен — изтърси Лаура, като се изчерви силно.

Тя самата не го вярваше, но Старлет мълчаливо се съгласи.

По всичко изглеждаше, че едва сега започва истинската суматоха. Били Клайд не цепеше думата си на две. Беше точно дванадесет часа.