Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

И че в решаващи моменти единствено тук всеки изрича мнението си, с всичките му последствия; тук, където според общественото съглашение всеки по възможност премълчава мнението си. Лондон е един вид университет. Изкараш ли го, не ставаш по-умен, но имаш чувството, че вече не може да те сполети непоправима беда в живота.

В Женева говореше Апони 212 212 Апони, граф Алберт (1846–1933): консервативен политик, член на УАН. След Първата световна война е водач на унгарската мирна делегация (1919–20), по-късно като главен представител на Унгария в Лигата на нациите (1923–33) се бори за ревизиране на мирния договор. (Бел.пр.) , „човекът-катедрала“; беше с глава по-висок от всички останали в залата, гласът му кънтеше уморено, стоеше надвесен с горната част на тялото си над маса със зелено сукно, големите му ръце с бавни движения плаваха из въздуха. Насреща му седеше Титулеско, облечен с кожух, трескаво неспокоен, нервен, и надаваше пронизителни крясъци; Апони гледаше високо над главата на своя противник и когато оня се приближи през почивката прекалено свойски, се обърна на другата страна и го подмина… „Господа, трябва да завърша речта си, чувствам своята възраст…“ — каза Апони тихо; и Чембърлейн, тромавият и скован Чембърлейн, излят в жакета си и с монокъл, както си седеше, любезно се наведе към него, сякаш му отдаваше чест; и Бриан, с главата си на виолончелист, опипа артистичните си мустаци и замислено кимна на Апони; и Адаци, японецът, присви длани за овации. Малцина сред участниците в тази сцена са още живи; отидоха си Бриан и Адаци, почина и Апони. Той бе въплъщение на човешкия престиж; който не го е виждал в Женева, където световноизвестни държавници, представляващи великите сили, се надпреварваха да ухажват представителя на малката и обезкръвена страна, няма представа какво точно изгуби Унгария с него. Дори и да кажеше някое клише, което е неизбежно при дълги политически тиради, то звучеше от устата му тъй филтрирано, толкова тържествено и убедително, сякаш в залата отекваше камбана. Успехът в политиката, както в голямата политика, така и пред местните светила, са не толкова резултат на някаква обективна истина, а по-скоро на човешка интуиция. Ораторът усеща мига, когато дори и да не е прав, мигът е негов; пунктуацията, лириката на изречението е такава, че душите се обръщат към него; един обрат, мелодията или извисяването на гласа, една дума, която задвижва електрическия ритъм на душата, създават акустиката на успеха, когато дори едно зловещо изказване зазвучава симпатично. В Женева класическото ораторско изкуство се съживяваше от време на време. При професионалните преговори един от компонентите беше „въздействието на личността“. Сподиряха Апони в зимната градина, Чембърлейн го съпровождаше по коридора под ръка, отнасяха се към него като с източен жрец, беше „primus inter pares“ и освен това човек, който е пръв в семейството, без да има звание и ранг. Има европейска аристокрация, която се обединява не от родословното дърво, а от близостта на вкуса, маниерите, формата на живот; в това елитно европейско семейство Апони бе един от почитаните и признати старейшини.

Говореше за Унгария, за родината; стоях облакътен в залата, сред вестници и дипломати, за които всичко, което Апони излагаше, беше „точка от дневния ред“ на заседанието; нещо, след което ще продължат със следващите точки, с Боливия или Гърция. Бяха минали вече десет години, откакто не си бях ходил у дома. В Париж всяка сутрин купувах всички унгарски журнали, от къщи ми изпращаха новите книги, понякога пристигаше някой познат, когото възбудено разпитвах, но обикновено зарязвах всичко разочаровано… Не знаех какво става у нас. Унгарските господа, посещаващи по служба Женева и Париж, се държаха странно, донасяха със себе си познато-чужда атмосфера и така официално, изотгоре разговаряха с нас, нещастните, зареяни по чужбина унгарски писатели, журналисти и артисти; може би единствено Апони правеше изключение, този истински grand seigneur, който бе еднакво любезен и хуманен към всекиго, дори и в чужбина; с останалите рядко имаше какво да си кажем. На официални приеми губех настроение още след първите изречения, млъквах и се отдръпвах. Струваше ми се, че у нас нищо не се е променило; над страната властват същите хора, същата патриархална йерархия раздава милост и се разпорежда; вечер Бриан присядаше в женевската бирария „Бавария“, любезно и умно разговаряше с журналистите; ала до официалните унгарски представители трябваше да пишем прошение, за да разговарят с нас. Какво ставаше на дъното, какво ставаше с деветте милиона унгарци, какво ставаше в трагическата ни родина? Нищо не знаех. Тръгнах си от Женева разстроен и опечален.