Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Отидох в Монтрьо, но безпокойството ми не се притъпи. Чувствах, че нещо е свършило за мен и трябва да се прибера у дома. Такива неща не стават по план. Никакъв външен аргумент, причина или необходимост не обясняваха този подтик. Не мога да твърдя дори, че у мен се бе разразила някаква патетична „носталгия“. Никой и нищо не ме караше да си ходя у дома. Нито ме чакаха вкъщи. В Париж имах хляб, дом, приятели. Вече не гледах на града като на туристическа атракция, бях се потопил в реалността на собствения си живот, получавах не малко от средата си, запознах се с превъзходни хора, научих много неща. Живеех в Париж удобно, хубаво, ведро и спокойно. И сега изведнъж почувствах, че времето ми е изтекло, нямам повече „работа“ тук, трябва да си вървя. Бих излъгал, ако кажа, че у мен се е разразила сълзливо-ликуващата носталгия на Саболчка 213 213 Саболчка, Михай (1862–1930): поет, реформаторски духовник, член на УАН. Късен представител на народно-националната поезия, консервативен по схващания. (Бел.пр.) , че съм почувствал неотложна нужда да замина у дома, защото „там, край хортобадския 214 214 Хортобад (унг.): равнинна местност в Унгария, известна със съхранените си национални обичаи и бит. (Бел.пр.) хан пладнува хергелето“ — или някакъв подобен литературен сантиментализъм. Никога не бях виждал „хортобадския хан“; не разбирам от хергелета и до днес… „Домът“, истинската, реална родина за мен бяха Каша и Рожнава, Левоча и Банска Бистрица, а там без друго не можех да отида. В Заддунавието, по междуречието на Тиса и Дунав винаги ходех, сякаш ги бях виждал насън, донякъде като чужденец; „родина“ завинаги ми остана Фелвидек. За Пеща мислех без обич; пещенци живееха в паметта ми като високомерна, лентяйстваща по кафенетата орда от агенти с делови куфарчета. Ненавиждах напевния им говор, високомерния провлачен акцент, наивния и сантиментален цинизъм, с който спираха в Париж и с пренебрежение свиваха устни, защото „на един пещенец, с извинение, това не му импонира“, защото „при нас и Карузо се провали…“ В чужбина пещенци проявяваха трескава ревност. И не разбирах съвсем точно какво вълнува хората там, у нас. Боях се от дома, боях се от пещенската посветеност, от интимното потупване по рамото, от високомерието на местните вождове, от онази полуинформираност в духовната сфера, характерна за пещенеца… мисълта за връщане у дома никак не ме въодушевяваше. За Пеща мислех като за някое голямо кафене с музика, където седят дяволски умни и осведомени хора, които прецизно знаят един за друг всичко второстепенно и нелицеприятно.

Все пак трябваше да се върна. Това „трябва“, този загадъчен императив не бе обоснован сам по себе си. Човек се подчинява на подобни тайнствени повели с цялото си същество, без условия и пазарлъци. От десет години „живеех в Европа“ като някакъв напредничав, старателен ученик; и изведнъж бях почувствал своето положение гротескно, фалшиво. Животът ми бе някак лишен от реалност: от непосредствената, осезаема реалност, съдържанието, без които животът в странство се превръща с течение на времето в задача, в роля. Не можех да не забележа, че всичко, което можех да видя „навънка“, ми е далечно; интересът ми е семинарен; Марсел Пруст ме интересува, но другояче, не тъй съдбовно, както възходът или падението на някой роден поет; винаги сядам на обяд, дори в „собственото си парижко жилище“, сякаш съм на гости, и вкусът на ястията е такъв, сякаш съм на изложба и опитвам изпипаните шедьоври на кулинарното изкуство, вестите, които чета в журнала, не ме засягат, прелиствам новините от деня, без да ме интересува кой умрял на улицата, кой бил ухапан от куче. Останах си провинциалист в Европа; в Париж години наред получавах от Каша местния журнал и развоят на тамошната градска политика или описанието на някоя местна вечеринка с програма ме интригуваше по-пряко от падането на френското правителство или задкулисните тайни на гала-спектакъла в парижкия Национален театър. Трябваше да се прибера: на тази повеля реагирах с противоречиви чувства, с опълчване и протест. Но знаех, че нещо наоколо ми, прецизно и методично, е приключило, мога да протакам и да отлагам своето подчинение, но няма да съумея да се изплъзна от тази повеля. Ще се прибера и ще живея у дома, ни добре, ни зле, нито злорадо и щастливо, по-скоро търсейки неспокойно мястото си, напрегнат, обзет от носталгия и с изкушения за бягство… но нещо беше свършило, бе придобило окончателна форма, един период от живота се бе преизпълнил със съдържание и преливаше. Трябваше да се придвижа към другата реалност, към малкия свят, бях издекламирал ролята си и на нейно място идваше заекващият делник, този изначален, вечен диалог, диалогът на личния ми живот със съдбата; и си представях този диалог само у нас, на унгарски. Написах от Монтрьо писмо, че се прибирам у дома.