Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Познавах този район. Впрочем в Пеща познавах само кръговите булеварди и улиците на Буда отвъд моста; никога не посмях да тръгна по някои пресечки в Пеща, на времето не посмях да мина по улица „Вешелени“ или улица „Сърце“, боях се, че нещо ще ми падне на главата или ще извикат подире ми — дори не мога да кажа от какво се боях? Боях се от Пеща. От високомерието и потайната й пренаселеност, от задъханите й люде, които бяха — и си останаха — чужди за мен, както кореняците от Антверпен или Единбург. Озъртащият се в кафенето пещенец с умния си и мнителен поглед, с бързия си говор и до днес е за мен bete noire 216 216 Черна овца, тоест изкупителна жертва. (Бел.авт.) , един донякъде посветен, страховит древен враг. Но тук, по булевард „Музей“ вървяха познати призраци. Пред кафене „Фиуме“, зад боядисаните със свежа блажна боя решетки на „терасата“ седеше Дюла Сини, благородният и тих писател, забол иззад пенснето печален поглед в колоните на „Фигаро“, с елегантната горест на своето крехко същество той се привеждаше с болезнена носталгия над френските букви, над „вестите от Запада“… искаше ми се да отида при него и да му кажа най-новите вести от Запада, да поговорим за Жид или Ален; но сетне не посмях да го заприказвам, защото не бях сигурен дали ще го заинтересува това, което мога да му кажа. И той бе възрастен, „известен“ писател — за мен той си остана „истинският писател“, той и всички останали, които се бяха установили тук, в този град, в кафенетата и клубовете, с унгарски коректури и френски списания из джобовете, с горчиви и мъдри поуки в сърцата; във всеки случай беше по-лесно да убедиш Жид или Томас Ман, отколкото „истинските писатели“ у нас… Такова чувство имах. Минах край университета и влязох в млекарницата, в съседство с университета, където през нощите на трескавите революционни години на младостта си бях осъмвал на хляб и извара. Тук седяхме с Йодьон; но Йодьон бе мъртъв. Тук чакахме новините за революцията, четяхме книгата на Бела Грюнвалд за „стара Унгария“ и смътно информирани вярвахме в „нова Унгария“, от която засега се вдигаше единствено ораторска пара… Десет години не бях стъпвал в помещението с кисело-млечна миризма; седнах до прозореца на старата маса и тази вечер в млекарницата почувствах за първи път, че съм се завърнал у дома. Наоколо ми се носеше мирисът на младостта, атмосфера на бедност и безнадеждност; моето поколение, връстниците ми бяха тръгнали от тази млекарница и колкото и да бях обикалял по света, сега започвах отначало. На съседната маса седеше изпаднал, възрастен журналист, познах го, отидох на масата му и го поздравих. Тъкмо се мъчеше да разчупи едно рохко яйце; погледна ме, радостно ми кимна и каза:

— Добре е, че дойдохте насам. Видите ли момичето от хлебарницата, моля ви, пратете ми я.

Настаних се в Буда, в познатия квартал, и всеки ден ходех в Пеща предпазливо, пълен с подозрения. Бях отседнал в стара, разнебитена кооперация в Буда на ъгъла на „Вермезьо“, прозорецът на стаята ми гледаше към Яношката планина, долу по „Вермезьо“ офицери яздеха с малките си дъщери и старици разхождаха кучетата си на здрач, докато с една строга разпоредба армейската хазна не сложи край на този кучешки рай в Буда. Ходех всеки следобед в Пеща, вършех си работата и се прибирах обратно в Буда, по възможност с такси; поемах си дъх едва при подстъпа към „Верижния мост“ откъм Буда, когато зърнех прореза на Тунела и през него зеленината на площад „Кристина“. Не вярвах в Пеща. Там не ми се услаждаше нищо, ни виното, ни ястията; от кафения буламач в кафенетата ме болеше глава. Тази детинска колебливост, въздържаност и подозрение ме преследваха години наред. В Буда дишах по-леко. Тук бях живял вече, в този район, на ъгъла на улица „Мико“, в олющената едноетажна къща, която се издаваше към „Вермезьо“; бях отседнал тук на храна и квартира при една моя осемдесетгодишна леля и в осветеното с газена лампа, обзаведено с бидермайерова мебел, плесенясало и неудобно жилище, където все пак всичко ми бе „познато“, както в провинцията, у нас, под сводестите тавани, аз не усещах онова „отвращение от Пеща“, наивния ужас от нещо нечисто, от някаква непреодолима враждебност… Бях си намерил жилище срещу предишната си квартира, в една от къщите на широката, стръмна, гъсто обрасла с два реда кестени улица. Старият квартал „Кристина“ с мирната си провинциалност, с гръмогласните си и съвсем не безобидни клюки, със свенливите и надменни интриги, с многото си зеленина и трева, със занемарените къщи с евтини наеми и миризма на зеле, със скромните кръчми и грохнали кафенета, с влюбените през пролетта и лятото — зиме и есен любовта сякаш замираше или се изселваше от „Кристина“ — ме прие от първия миг уютно, скри ме и ми даде илюзията за дом… В този край дори и ястията по кръчмите ми бяха някак „познати“; нито добри, нито лоши, просто познати. Започнах да живея тук.