Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Това трето, преработено издание на „Изповедите на един буржоа“ отразява окончателния текст. Героите на тази романизирана автобиография са плод на въображението: имат роля и индивидуалност само на страниците на настоящата книга, в действителност не съществуват и никога не са живели.

Ш. М.

Двуетажни къщи в града се срещаха всичко на всичко една дузина: тази, в която живеехме, двете военни казарми и още няколко обществени постройки. По-късно построиха палатата на армейския команден щаб, тя също беше двуетажна и в нея се движеше електрически лифт. Нашата къща обаче, на главната улица, изглеждаше действително като къщите в големия град; беше истинска кооперация с двуетажна, обширна фасада, с просторен портал и широки стълби — течението на вятъра обвяваше стълбището, предобед хората от пазарището се подслоняваха по стълбите: с вълнени сетрета и калпаци от овнешка кожа те хапваха сланина, пушеха лула и плюеха –, а от всеки етаж към улицата надничаше дълга редица прозорци, по дванайсет на брой. Пред жилищата от първия етаж, значи и пред нашето, се издигаше тесен перваз, на чийто железен парапет лете нареждахме сандъчета с нацъфтяло мушкато. („Разхубави града си!“ — това бе девизът, бе учредено дори и дружество за насърчаването на тази благородна идея, Дружество за разхубавяване на града.) Беше много хубава и най-вече внушителна къща; първата наистина „модерна“ постройка в града, фасадата й бе изградена от неизпечени червени тухли, в долната част на прозорците архитектът беше наслагал множество гипсови заврънкулки и общо-взето бе вградил всичко, което честолюбието на архитекта от края на века би могло да окичи върху една нова-новеничка кооперация.

В този град всяка къща, дори и тези, в които живееха повече семейства и обитателите плащаха наем, изглеждаше като фамилен дом. Истинският град бе почти невидим, изграден навътре и се простираше зад водоравните фасади на улицата. Ако странникът се взреше в някой от сводестите портали, виждаше в двора четири-пет къщи, надграждани от внуци и правнуци; оженеше ли се някой от синовете, пристрояваха му ново крило до старата сграда. Градът се спотайваше в дворовете на къщите. Изпълнени с ревнива, мнителна предпазливост, хората живееха затворени в себе си, с времето всяко семейство си изграждаше неголям, закътан свят, дребна жилищна кутийка, представлявана официално и пред света единствено от уличната фасада. Не е за учудване, че къщата, където моите родители бяха наели жилище в началото на века, по тези краища минаваше за същински небостъргач и скоро се прочу в цялата околия. Беше истинска, печална кооперация, каквито по онова време в столицата се издигаха със стотици: кооперация с наематели, по етажите се виеше дълъг „ганг“ 1 1 Gang (нем.): външен коридор. (Бел.пр.) с железен парапет, имаше перално помещение, централно отопление и слугински клозети, разположени на помощното стълбище. Подобно нещо дотогава не бяха виждали в града. Централното отопление бе модерно нововъведение, но и за слугинските клозети се изприказва много, понеже — в продължение на столетия, с деликатна тактичност — никой не се бе интересувал къде и как прислугата ходи по нужда. „Модерният“ архитект, построил нашата кооперация, се беше проявил като новатор в това отношение и в съжителството на господари и прислуга решително бе разграничил в творбата си нужниците. В ученическите си години даже се хвалех, че в нашата къща прислугата ходи в отделен клозет. В действителност прислужниците, извънредно срамежливи и притеснителни, не посещаваха отделените нужници и не се знаеше къде всъщност ходят. Вероятно където открай време, още преди това, в течение на столетия, откакто свят светува.

Архитектът е можел да се шири на воля, не е трябвало да пести нито място, нито материали. От стълбището вратата се отваряше към преддверие с размерите на жилищна стая, тук имаше скрин с огледала, на стената висяха бродиран калъф за четки и чифт еленови рога, зиме тази стая бе потресаващо студена, понеже бяха забравили да вградят отоплително тяло; така че тя не се отопляваше и кожусите на гостите замръзваха на закачалката. Всъщност това беше „парадният вход“ откъм стълбището, но неговата врата биваше отваряна само за почетни гости. Прислугата, членовете на семейството, че дори и родителите ми влизаха в жилището откъм коридора, до кухнята имаше малка, остъклена врата, на нея не беше поставен дори звънец, трябваше да се потропа на кухненския прозорец. И приятелите на семейството влизаха в жилището оттук. „Парадният вход“, преддверието с рогата се използваше само два-три пъти годишно, на имения ден на баща ми и през карнавалните вечери. Веднъж поисках от майка си вместо подарък за рождения ден, като някакво особено благоволение, един делничен ден да пристъпя в жилището през преддверието откъм стълбището, съвсем сам и единствено за собствено наслаждение.