Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Много ли скубеха селяците? Не ми се вярва. Но го правеха редовно, защото нали „трябва да се живее от нещо“. И докато „работеха“ със селяните, нямаше нищо нередно; едва по-късно, когато бате Ендре напусна службата заради объркани семейни недоразумения и мястото му зае един столичен банкер, който бе дошъл при нас с грандиозни планове за реформи, сякаш беше инспектор, отишъл на посещение в колониите, настъпи първият крах. Новият директор, очевидно добронамерено, но с твърде голям размах отпусна от парите на вложителите огромни ломбардни кредити на полските търговци на вино, които бяха изкупили по онова време вината на Хедаля 14 14 Хедаля (унг.): една от най-прочутите исторически винарски провинции в Унгария, разположена в планината Земплен. (Бел.пр.) , и в тази игра банката изгуби много пари, милиони. Баща ми понякога споменаваше, че тогава спасил парите на вложителите до последния филер по странен начин; посетил председателя на столичното финансово учреждение, чийто фаворит бил назначеният за наследник на бате Ендре колониален инспектор, и когато при тягостното известие прочутият и безучастен, международно известен, заможен и могъщ председател на банката свил рамене и отговорил нещо като „ами, фалирайте си“, баща ми кротко отбелязал: „Това ще го направим и ще изгубим всичко, което имаме; но на везните тежи и името на Ваше благородие.“ Прочутият председател на банка нервно вдигнал глава; сетне позвънил и поръчал на влизащия директор: „Плащаме сто процента.“ Това кавалерско изречение от три думи струвало на голямата пещенска банка много милиони. Вложителите получили влоговете си до грош, с лихвите дори. Много пъти съм слушал тази история като една от романтичните легенди за героичния стадий в развитието на капитализма.

За кратко, няколко години в едно от тристайните жилища на първия етаж срещу нас живя моят кръстник, който беше по-малък брат на баща ми, един особено обидчив, неспокоен човек; всички в семейството, дори и баща ми, се отнасяха с него като с писано яйце. Той бе горда и самотна душа, готвеше се да става инженер и тъй превъзходно разбираше от техника, че във войската — бе отслужил една година като доброволец в артилерията — искали насила да го задържат, говореше се, че „го умолявали да остане като старши сержант“. Поне така се разправяше по-късно в семейството. Във всеки случай натурата му, неговите увлечения и цялата му душевна нагласа го тласкаха към офицерската кариера. В цивилния живот, особено в донякъде презряното инженерно поприще той се чувстваше несвойски, беше раздразнителен, непрестанно надушваше унижения, имаше „афери“ и всячески правеше впечатление на човек, който не е намерил мястото си в живота. И без друго по онова време на инженерната и лекарската професии гледаха донякъде снизходително; смяташе се, че не са достойни за един господар; младежът от добро семейство можеше, естествено, да постъпи като помощник-юрист, но не му подобаваше да извършва клизми или да се пипка с туш и с пергел. За „комплекса за малоценност“ на чичо ми (за който не само той самият нищичко не знаеше, но дори и младият Фройд, който по онова време наблюдаваше истерично болните в клиниката „Charcot“, още не познаваше) значително бе допринесло и общественото положение на семейството ни в пристрастно националистическия унгарски свят от края на века, в чиято провинция цареше почти изцяло съсловен дух. Саксонци по произход, те се преселили в Унгария през XVII век, служили вярно на Хабсбургите и император Леополд II 15 15 Леополд II, Хабсбург-Лотарингски (1747–1792): унгарски крал, император на Свещената римска империя на германската нация (1790–92), трети син на Мария Терезия и Франц Лотарингски. (Бел.пр.) наградил с благородническа титла нашия прадядо, почитан в семейството като „Крищоф, минния граф“, който управлявал рудниците на хазната в Марамарош 16 16 Марамарош (унг.): административна област в историческа Унгария, днес в румънска Трансилвания. (Бел.пр.) . Едва по време на освободителната борба сърцето на семейството се изпълнило с унгарски дух, мнозина се сражавали в армията на Бем 17 17 Бем, Йожеф (1794–1850): герой от освободителната борба от полски произход, генерал-лейтенант на унгарските хонведи. (Бел.пр.) , Жига, един от моите прадядовци, дори бил разжалван след полагането на оръжието при Вилагош 18 18 Вилагош: населено място в Румъния. На 13.08.1849 г. унгарската войска, предвождана от генерал Артур Гьоргеи, слага оръжие пред руската армия в близост до селището. Синоним на едно от най-големите поражения и унижения за унгарците. (Бел.пр.) и заточен в един венециански, а по-сетне в милански императорски полк, където лека-полека си възвърнал предишното звание и се оттеглил в пенсия като началник на имперската охрана. Но преди революцията във Виена гледали на фамилията с добри очи и ги имали за „надеждни елементи“. Когато през 1828 година назначили дядо ми за съветник в Обуда, той ходил във Виена и бил приет от император Франц. „Отседнал съм при Краля на Унгария — писал от Виена на по-малкия си брат в Марамарош –, престоят ми тук е твърде скъп, плащам пет форинта дневно за стая и отопление. Князът ме прие радушно, спомни си и нашия Баща; ja, ja, каза, auch Sie haben gute Zeignisse bei mir.“ 19 19 Да, да, каза, Вие имате добри препоръки при мен. (Бел.авт.) Вероятно въпросният държавен чиновник с немско име, който през 1828-ма бил приет радушно във Виена и удостоен от императора с добронамерени слова, бил считан от двора за лабанц 20 20 Лабанц (унг.): привърженик на Хабсбургите, сражавал се в императорската наемна армия. (Бел.пр.) . По време на освободителната борба фамилията застанала на страната на въстаниците, поунгарчила името си, решението за това било издадено от министерството на Кошут, декретът бил обнародван в Официалния бюлетин 21 21 Официално издание в Унгария, идентично на Държавен вестник. (Бел.пр.) през август 1848 година. По убеждение и поведение те бяха унгарци до маниакалност, особено баща ми и по-малкият му брат. Този пламенен, искрен унгарски патриотизъм беше характерна черта за фамилиите, преселени от чужбина, и старите унгарски благороднически родове приемаха и любезно приютяваха претопените във великоунгарския тигел чужденци, дори понякога им признаваха известни унаследени, чужди расови добродетели — моите прадеди са били саксонски ковачи и мисля, че от тях съм наследил едно особено, съвсем неудобно за мен, чуждо на натурата ми, наподобяващо идея-фикс „pflichtgefühl“ 22 22 Чувство за дълг. (Бел.авт.) , но са ми останали и другостта, и отчуждеността, които дори вековното съжителство не е превъзмогнало. Душевният тип на фамилията бе сложен, осезаемо католически, не само според данните от матрикулата, а и по своята същина, по мирогледа си. Отбягвали сме протестантите, даже и в социалното общуване, инстинктивно, както са ни отбягвали и те; за това обаче във всекидневния живот никога не ставаше дума.