Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Ала по времето, когато мъничката банка, „нашата банка“ процъфтяваше в мрачните помещения на първия етаж, нямаше още и помен от война. Клиентите на банката с торбички на рамо и в полушубки се настаняваха по стълбището, очаквайки своята участ. Бяха предимно бедни селяци от северните околии на областта, където реколтата винаги излизаше калпава, а който имаше десетина холда 10 10 Холд (унг.): унгарска мярка за повърхнина, приблизително равна на 5 декара. (Бел.пр.) минаваше вече за средноимотен, но лошите земи и нефелните пасища не можеха да подсигурят господарско изобилие дори и на стопанства от петстотин холда. Словаците от околността почти не говореха унгарски. И прислугата говореше някакво особено полусловашко-полуунгарско наречие: разговорният език на местното господарско общество официално бе унгарският, но у дома, в семейството дори унгарските преселници говореха по-скоро немски със сепешки 11 11 Сепеш (унг.): историческа унгарска административна област, днес в Словакия. (Бел.пр.) диалект. Всичко това съвсем не беше преднамерено. Обликът на града бе унгарски, но по чехли и по риза, след вечеря господата също обръщаха на немски. Един от бляскавите, непомрачени и славни спомени на детството ми е, че в къщата има банка, истинска банка, с касиер и пари в брой, където просто трябва да отидеш, да подпишеш нещо и ето, вече ти дават парите. И действително, банковите сделки тогава бяха нещо тъй просто, безоблачно и лъчезарно. Селяните пристигаха сутрин, носейки в торбите си сланина, ракия и извлечение от поземления регистър, което общинският наместник им беше съставил, и си чакаха реда. Всеки ден в дванайсет часа на обед заседаваше „цензурата“: управителното тяло, двама възрастни свещеника, директорът на банката и юридическият му съветник се събираха на кратко „съвещание на ръководството“, гласуваха заемите от сто и двеста крони 12 12 Крона (унг.): парична единица, използвана в Унгария от 1892 до 1926 година. (Бел.пр.) , попълваха полиците в счетоводството и следобед клиентите вече отнасяха заемите у дома. Финансовото благополучие, което тогава бе обхванало света, струеше и в нашето малко градче, още съществуваше личното доверие, а запасният хусарски капитан-касиер плащаше дори „благожелателни“ и „кавалерски“ полици. След изтичането на заема селянинът плащаше, ако ли не, продаваха на търг пет от десетте холда, които се купуваха от банката. Финансовият отрасъл бе простичък и естествен, както природните явления, и също толкова последователен и безметежен. Банката бе пълна с пари и се разпростираше. Ние, децата, които живеехме в къщата, бяхме извънредно горди с тази благоразположена, приветлива банка. Финансовите тайни на възрастните вълнуват децата не по-малко, отколкото загадките на пола. Знаехме много добре, че онова най-драгоценно нещо, за което възрастните говорят толкова много, се съхранява в дебелите и неугледни огнеупорни каси на нашата къща, виждахме смирените лица на просителите, слушахме плачливите им, жални тиради и как поздравяваха, хленчейки, с „целувам ви ръка“ всекиго, който се числеше към банката, даже и прислугата. Съзнанието, че в къщата има банка, и то добронамерена, свързана със семейството банка, успокояваше децата в къщата и ги изпълваше с възвишени чувства, усещахме, че голяма беда едва ли може да ни застигне — нас, които живеем в къщата и се числим към банката. Предполагам, че и нашите родители са размишлявали така. Къщата принадлежеше на банката и тя на драго сърце предоставяше отсрочка за наема на онези обитатели, които бяха изпаднали в нужда, а вероятно и някои по-малки заеми. Струваше ни се, че парите в банката принадлежат донякъде и на семейството; това бе един открит, благонамерен свят без подозрения, наемателите ходеха в банката за заем така, както се ходи при глава на семейство, при богат роднина, и банката им даваше, понеже кой би помислил, че длъжникът може да избяга от къщата? Децата инстинктивно разбират от пари. Мислехме си, че ние, щастливците, които се бяхме родили под закрилата на банката и се възпитавахме под патронажа й, сме се заселили при първоизвора на всички земни благини, и дори по-късно в живота никога няма да ни застигне беда, стига да си останем близки с тази приветлива и добричка банка. Това не особено задълбочено схващане, това гротескно усещане дълго ме съпътстваше през ученическите години, както и при скиталчествата ми в чужбина; банката беше вече отдавна фалирала и въпреки това относно финансовите дела аз усещах едно спокойство и сигурност, сякаш бях съхранил от детството си някакви първични и непосредствени отношения спрямо парите, и те никога не биха проявили към мене, другарчето от детските игри, безчовечна жестокост.