Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Банката също процъфтяваше и всеки, който се числеше към нея, просперираше, чиновниците, че дори и слугите. Един от служителите основа певчески хор, друг се залови да писателства и издаде в два тома легенди за крепостните руини в околността. Всички отделяха време за култура. Банката не се побираше вече в тясното помещение и като замогнал се индустриален лъв започна да строи, издигна на двора приказен палат от стъкло. Това бе чуден строеж, същински стъклен храм: бяха внесли от Германия дебели стъклени плоскости и издигнаха купол над касовия салон, какъвто по-късно не видях дори в чужбина. Селяните така и нарекоха новата банкова палата: „Витлеем.“ Идеха да й се дивят от околните села, и тихо и с благоговение приказваха под стъкления купол, като в църква. Тук, накрай света, въздигащият се капитализъм си бе построил малък параклис, накипрен и благоговеен — всеки, който го видеше, мислеше така, другояче не можеше и да бъде обяснено това ненужно помпозно и по грандомански пищно творение. Имаше тук всичко, което подобава на една истинска банка, брониран салон с дебели колкото човек бронирани врати, които се открехваха с магически думи, заседателна зала с тапицирани врати, особени нови сметачни и пишещи машини; в банката навярно имаше дори и пари. Нас, децата от голямата къща особено ни вълнуваше бронираният салон, който построиха срещу жилището на домоуправителя, вкопаха основите му дълбоко в земята и ние си представяхме стоманените му сейфове пълни със съкровища и скъпоценни камъни. Това бе един галантен и приветлив капитализъм, сътворил приказен замък пред смаяните ни погледи; не допадаше единствено на старите вложители, които — старомодни богаташи — предпочитаха имуществото им да се пази в нестабилните каси и мрачните помещения на първия етаж, а при вида на стъкления палат и бронираното подземие поклащаха глави, подозрително мърморейки: „От какво?“

Банката се управляваше от „бате Ендре“ с твърде много енергия и усърдие. Бате Ендре произхождаше от фамилия, позната в цялата страна, беше завършил право, както цялото тогавашно поколение, което търсеше самоизява на „свободното поприще“ и не се задоволяваше с областната, с градската йерархия. В детството си следях отблизо този етап на класическа образованост на джентри-класата и по-късно установих, че тогавашната литература си е създала фалшива представа за тези времена и техните действащи лица. Бате Ендре се бе отдал въодушевено на банковата кариера, която му бе чужда тялом и духом, съвестно спазваше работното време и въобще не напомняше на онзи провинциален, ходещ на лов и по казина чиновнически тип с аристократичен манталитет, който приема полицата на своя другар от казиното в полунощ, по време на покер. Животът е винаги различен. Никой не считаше бате Ендре за стопански гений, но той се трудеше в банката повече, отколкото ловуваше и играеше на карти, дори четеше по мъничко, пътуваше и живееше умерено, и навярно не си бе запазил в този живот нищо друго от джентри-символите, освен пръстена с монограм. Банката бавно напредваше, разпростираше се от само себе си, което следваше от самото й естество; бате Ендре бдеше при всеки заем чиновниците строго да спазват „банковите условия“. Струва ми се, че няма нищо по-лесно и благодатно от това, да опиша директор на провинциалната спестовна каса, който по-често лепи банкноти на циганските чела, отколкото гербови марки върху договорите, и без да му мигне окото гласува заеми за лекомисления млад Ности 13 13 Герой от едноименния роман на Миксат Калман „Случаят с младия Ности и Мари Тот“. Роман. София, „Народна култура“, 1958. Превод от унгарски: М. Кънчев, Б. Ников. (Бел.пр.) , за „драги ми друже“. В Шарош, в Земплен навярно са се срещали подобни фигури; в нашия град, в този строг чиновнически град такъв човек не би се задържал. Бате Ендре, „директорът на банката“, пристигаше всяка сутрин в службата си на минутата, нахлузваше ръкавелите и се трудеше от зори до мрак. Кредитите на банката се отпускаха от едно голямо столично финансово учреждение и пещенските директори, надменни, стари евреи, всяка година идваха на посещение, за да контролират дейността на бате Ендре; тези стари евреи ловуваха, говореха на „ти“, правеха се на джентри, и ние понякога дори се забавлявахме с необичайните им привички. Всъщност зад писалището на банковия директор бате Ендре не вършеше нищо по-различно от това, което е правел неговият баща или дядо в имотите си и в областта: бдеше селяните да изпълняват навреме обязаностите си и както някога отработваха ангарията и доставяха изполицата от реколтата, сега трябваше да си платят лихвите с настъпил падеж. Бяха се променили само формите.