Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Баща ми също осъзнаваше, че един господар не плаща наем и не живее в чужд дом; и правеше всичко час по-скоро да се преместим в собствена къща. Дотогава обаче мина доста време, поне петнайсетина години. В „собствената ни къща“ ходех вече само на гости, тогава бях вече голям ученик, и всъщност нямам добри спомени от онази ненужно просторна, едва ли не луксозна постройка. Детството ми беше преминало в „кооперацията“. Сетя ли се за думата „дом“, аз виждам широкия двор на къщата на главната улица, дългите коридори с железен парапет, голямата стойка за тупане и кладенеца с електромотор. Мисля все пак, че това бе една безрадостна къща, без свой облик. Никой не знаеше как се бе озовал там, обитателите не бяха свързани един с друг нито приятелски, нито по съседски. В тази къща живееха касти, класи, вероизповедания. Старите едноетажни къщи още се обитаваха от семейства, врагове или приятели, но непременно от хора, които имаха нещо неразривно общо помежду си.

В къщата живееха две еврейски семейства: едното беше „неологическо“ 4 4 Неолог (гр.): приемащо определени реформи на еврейското вероучение лице, което съблюдава традициите по-малко, отколкото ортодоксалните последователи. (Бел.пр.) , „напредничаво“, светско и обуржоазено, богато еврейско семейство, те наемаха целия втори етаж откъм улицата, водеха доста уединен и надменен живот, не търсеха познанство с обитателите на къщата; другото живееше долу на партера, в задната част на двора, то беше „ортодоксално“, твърде многолюдно еврейско семейство, те бяха бедни и се плодяха по някакъв съвсем странен начин, у тях непрестанно прииждаха нови и нови роднини, раждаха се деца и всички заедно живееха отзад в двора в три мрачни стаи, които понякога, в празничните дни, така гъмжаха от глъчката и суетнята на гостите и домашните, сякаш участниците в някое събрание бяха стигнали до съдбоносно решение. Тези „бедни евреи“ носеха преди всичко галицки одежди и строго спазваха религиозните повели — даже не зная дали в действителност са били дотам бедни –, ала във всеки случай християните от къщата гледаха на тях с по-добро око, отколкото на уединените, богати „неолози“. Случваше се някои от „бедното“ еврейско семейство на партера да подкастрят чудатите си прически, да облекат цивилно облекло, да захвърлят кафтана и лисичата капа, да се подстрижат и избръснат, да облекат модни, съвременни дрехи — тази голяма промяна настъпваше твърде бързо при повечето от тях. Децата ходеха в гражданско училище, някои от тях дори се записваха в гимназия. След десетина-петнайсет години в къщата вече не се срещаха евреи с кафтани, малцина бяха и в града. Толкова много деца живееха тук, че не ги помня вече поотделно. Това семейство поддържаше във всичко по-задушевни и по-любезни отношения с християните от къщата, отколкото другото, по-изисканото, „неологическо“ семейство. В къщата говореха покровителствено, почти умилено за тях: те бяха „нашите евреи“, които са „много достойни и почтени хора“, едва ли не с гордост обявявахме, че в нашата голяма, модерна кооперация живеят евреи, истински евреи, както си е редно. Изисканите евреи от втория етаж срещахме рядко. Те живееха истински светски живот, пътуваха много, децата им се възпитаваха в католически прогимназии, госпожата — слабичка, печална жена със сърдечно заболяване — свиреше много хубаво на пиано и си шиеше дрехите в столицата. По-заможните и от средна ръка госпожи в къщата, разбира се, й завиждаха. Дрехите на богатата дама им бодяха очите и разпалваха тяхната омраза; на мене самия също ми се струваше недостойно и нередно, че съседите по етаж, които бяха „все пак евреи“, живеят по-нашироко и по-изискано, отколкото например ние, и богатата дама се облича по-елегантно, свири на пиано и се вози на файтон повече, отколкото моята майка. „Всяко нещо си има граници“ — мислех си. С ортодоксалното семейство и с децата им се разбирахме вече по-добре. Без да раболепничат, чрез простото признаване на еврейската си същност и начина, по който се придържаха към нея, чрез храната, облеклото, чудатите си празнични обичаи, чуждия си завален диалект, загадъчно примесвайки немски и унгарски думи към идиш, чрез доброволната си, афиширана чуждост, ние ги възприемахме по-скоро като екзотично племе, което може даже мъничко да бъде и ожалено, а на всяка благодетелна християнска душа подобава да покровителства беззащитни странници като тези. Майка ми понякога пращаше компот на старицата, която всяка есен боледуваше в детското легло, а на Великден еврейското семейство ни даряваше маца 5 5 Маца (ивр.): безквасни и безсолни питки, които евреите ядат по време на Пасха. (Бел.пр.) в хубава, чиста бяла кърпа, за което любезно им благодаряхме, гледахме го с интерес, но мисля, че никой не го докосваше, дори и слугите. Жалехме и приемахме това семейство, но някак си, както опитомените негри. Майка ми понякога разговаряше с тях, разбира се, само от горния етаж, по време на пролетното почистване извикваше няколко приятелски слова; а похабената, вечно кърмеща жена с изкуствени плитки смирено й отговаряше: „Да, почитаема госпожо.“ Не мисля, че майка ми искаше да накара бедната еврейска женица да почувства „социалното различие“; нямаше никаква нужда от това. Семейството познаваше тези различия и обитателите на партера дори и не помисляха да фамилиарничат; едва по-късно осъзнах, че това семейство бди над собственото си уединение също така старателно, както и християнските семейства, да, навярно още по-ревностно и по своя си странен начин те се дистанцираха от всяка възможност за общуване още по-горделиво и по-сдържано, отколкото правехме ние. Общо-взето обитателите на къщата по-скоро покровителстваха „бедните евреи“. Наблюдавахме техните празници, непривичните им обичаи с добронамерено съгласие. Разбира се, неолозите не разпъваха шатра на двора, когато празникът изискваше това, ходеха на църква рядко и веднъж баща ми с удивление, леко възмутен разправяше, че пътувал заедно с изисканите евреи, които в края на март похапвали в железопътния вагон отраснало на юг, завито в памук, прясно грозде — говорихме за това цяла вечер смаяни и обезпокоени, най-вече майка ми бе възмутена от такова „неприличие“.