Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

В началото на пролетта отпътувах за дома; в Тирол овошките вече цъфтяха. Не пътувах въодушевен, не бях в триумфално настроение; не бързах особено. Пътувах на пресекулки, спирах под път и над път, правех почивки, давах си отсрочка. Слязох в Цюрих, пренощувах в Мюнхен, пошлях се из Залцбург и прекарах седмици във Виена, докато се реша да се кача на потеглящия към къщи влак на „Остбанхоф“… На станцията в Хедйешхалом забрадена старица продаваше курабии, а босоноги деца — вестници и цигари. Бяха дрипави и изтерзани. Гледах ги от прозореца на влака и ме прониза непознато съчувствие, родова симпатия. Сред тях ще живея, помислих си. И в същото време бях обхванат от пълно успокоение, че е добре така. Разбрах, че съм си пристигнал у дома, каквито и да са последствията от това.

Ала дотогава все трябваше да се насърчавам, гара след гара, по целия път. Всъщност можех да остана още „в Европа“: имах все още жилище на мое име в Париж, Лола също беше останала, не вярваше в сантименталните експерименти. Бях млад и можех да остана: навярно ми предстояха задачи, може би и успехи, в чужбина се движех в дълбоки води, тефтерчето ми беше пълно с телефонни номера на знатни познати — познати от Париж, Лондон, Берлин и Рим, познавах много хора, прочути и известни… и мене също ме познаваха вече донякъде. Какво ме чакаше у дома? Бедност, недоверие, служебна завист. Трябва да си изясня понятията, мислех неспокойно; трябва да науча другия унгарски, който се среща в книгите филтриран, езика на живота, отново да науча унгарски… Сигурно няма да разбирам всичко; ще открия една съвсем нова родина, а родината винаги е донякъде и съюз на съмишленици, дълго време отнема пришълецът да изучи свойския семеен жаргон. Ще чувам думи, без да зная какво се крие зад тях; ще изричам думи, които няма да бъдат разбирани, както ги мисля. Отново ще „трябва да се доказвам“ — да започна съвсем отначало, всеки ден отначало. Нямам нищо, от което да се отрека, вярно, нямам и с какво да се похваля. Не се завръщам у дома като блудния син, но няма и кой да ми прости и да заколи курбан в моя чест. Какъв мога да стана у нас? Познавам пределите и характера на способностите си. Бих могъл да стана журналист, който краде от ежедневната робия по няколко часа за литературните си увлечения, така устоява, докато избледнее модата му и го отхвърлят… Познавах „съдбата на унгарския писател“. Но на Келенфьолд не издържах повече, изскочих от влака и се качих на такси, за да стигна по-скоро в Пеща.

Градът беше беден, прашен, захабен и печален. Току-що се бе съвзел от паралич: раздвижваше крайници, ходеше и говореше. На ъгъла на „Октогон“ 215 215 Известен площад в центъра на Пеща с форма на осмоъгълник. (Бел.пр.) спрях таксито и слязох. Трябва да беше около седем вечерта. Булевардите се ширеха пусти; насред площада един полицай правеше отсечено гимнастика на китките си с трогателни усилия, но не видях никакво превозно средство. Някъде в дъното на булевард „Андраши“ се приближаваше автомобил с премигващи фарове; някой и друг трамвай прозвънтяваше по Кръговия булевард, вървеше по маршрута си преднамерено бавно, едва ли не строго и тържествено. (На първо време ми се налагаше да скачам от трамвая в Пеща, не понасях това разтакаване, скованото, подрусващо тътрузене; по-късно бедността и безразличието ме привикнаха към тези превозни средства, покорно се друсах по спирките на късата отсечка, но стига да имах възможност, изминавах пеша даже и километри. Имаше нещо сковано, сънливо, мърляво и ориенталско в ритъма на пещенския трамвай; не съумях да привикна към това добродушно дий, хей, хоп-троп влачене…) И по улицата нямаше много хора; бяха впечатляващо добре и впечатляващо зле облечени. Стигнах до края на булевард „Андраши“, завих по булевард „Карой“, тръгнах надолу по булевард „Ракоци“. В прозорците на стария пансион светеше ток; в този пансион на булевард „Ракоци“ бях прекарал годината в пещенския университет и първия период от родния си журналистически стаж; минах под портала, разговорих се с домоуправителя, узнах, че предишните собственици на пансиона са се преместили, дъщеря им, красивата умна лекарка, тъжно-демоничната морфинистка, любовен партньор на младостта ми, е умряла от морфина и лежи в гробището на „Ракошкерестур“. Тук очевидно нямаше какво да търся; в пансиона не бе останал никой от старите ми познати, освен дървениците. Вървях по булевард „Ракоци“ и гледах сградите, печалните, лющещи се, обрулени и накиснати в някаква историческа слуз сгради; надничах в огромните дворове, гледах стойките за тупане, списъка на обитателите под портала, тъмните стълбища, строени с разточителство на място и материал; гледах витрините, тук, зад стъклата, предлагаха съвсем различни стоки, нито по-красиви, нито по-грозни, отколкото в Париж, но осезаемо различни; във витрината на един магазин за конфекция на булевард „Ракоци“ тази различност, по която човек усеща „родното“, се разкри пред мен тъй осезаемо, тъй видимо, все едно виждах хортобадската пуста с гераните от рекламните плакати на витрината на туристическа агенция. Почувствах противоречиво подобие на онзи оптически шемет, който обикновено връхлита завърналия се в родината: Пеща ми се стори голяма, столична, сякаш къщите бяха пораснали, навярно беше по-голяма дори от Париж, необозрима, сякаш тук живееха все великани. Почувствах се недъгав, джудже. В Париж никога не бях забелязвал подобни несъразмерни, гигантски пропорции. Отново преживях онзи стар шемет, който изпитах като първокурсник-„заек“; чувствах се „провинциалист“ и в Пеща, тук живееха „истинските възрастни“, изключително учени, лукави хора, които сериозно и втренчено гледат между очите на провинциалистите, отговарят ти сериозно, но съвсем друго мислят, и се надсмиват зад гърба на непознатия… Свих по булевард „Музей“.