Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Вечер ходех в някой от италианските или испански ресторанти в Сохо и се чувствах изгнаник. От Лондон си спомням четири-петчасовите скиталчества, всяка нощ се връщах пеша от „Пикадили“ до „южнокенсингтънския“ квартал, където бях наел квартира; тези нощни, проточили се до зори разходки из Лондон, неприкосновената самота в пълно отчуждение бяха за мен истинско лечение в онова време. Сред англичани чужденецът обикновено „не се чувства добре“; скучае и остава самотен. Травмирани, много суетни или горделиви хора — какъвто бях и със сигурност продължавам да съм — намират тук резонанс, чувстват се някак по-сигурни, по-скрити, знаят, че никой няма да посегне с нежелана доверителност, с континентална интимност към печалните тайни на личността им, тяхната суета и болка ще бъдат почетени… Онези централноевропейци, които се заселват в Лондон и се чувстват добре, винаги бягат от интимността на собствената си родина. Англичаните дисциплинирано и със съчувствие прощават притесненията и комплексите за малоценност у другите — Лондон е истински санаториум за централноевропейския „Minderwertigkeits-komplex“. Континенталният мъж се чувства в Лондон хем отблъснат и прокажен, хем уважаван, защитен с екстериториалност, знатен чужденец. Никъде не почитат така екстериториалността на частния живот и никъде не го тъпчат тъй безпощадно, както в Англия, щом се отдаде възможност за това. Бях в съдилища, слушах бракоразводни дела; четирийсет милиона души злорадо потриваха ръце, понеже доктора по вътрешни болести най-сетне бе изневерил веднъж на съпругата си и най-сетне можеха да пишат и говорят за сексуалния живот извън брака — къде се е срещал докторът с любовницата си, колко пъти са се срещали, какво казала камериерката, в какво състояние намерил приходящият слуга стаята, какво видял през ключалката? — пресата и публиката клечаха пред ключалката и най-сетне говореха за секс… Един мой приятел, трийсет и шестгодишен унгарец, който завел младата си бременна съпруга на преглед, бил сериозно наставляван от английския лекар за наличието и ползата от противозачатъчните средства; той твърдо вярвал, че един трийсет и шестгодишен мъж не е чувал още за презервативи… Неведението на младите хора по сексуални въпроси надхвърляше всякакви централноевропейски представи. И въпреки това или може би именно затова градът бе особено, приглушено, вълнуващо еротичен. „Авантюри“ в новелистичния и бокачовски смисъл на думата съм имал единствено в Лондон; никога и никъде другаде, преди или след това… Тяхното умно и възторжено лицемерие на първо време ме слиса; по-късно научих техниката им и се чувствах добре сред тях… В хотела, например, портиерът отпрати дамата, която искаше да се качи в стаята ми, с морализаторско негодувание; по-късно ми даде да разбера, че „една лейди не може да влиза в стая, където има легло“; да съм наемел до спалнята и салон и тогава мога да посрещам своите дами посетителки, там „господинът и дамата ще седят в салона и ще пият чай“ — какво друго биха могли да вършат? Всеки ден научавах по нещо.

Дали наистина бяха толкова много, така патентовано и смразяващо „коректни“, както твърдяха снобите англомани по нашия край? Да, бяха коректни, поне що се отнася до коректността на маниерите и начина да се представят нещата; на четири очи понякога се разочаровах в патентованата им коректност. Ходех в Лондон като човек, който посещава висшите курсове на европейската школа, и то някакъв специален клас. Помня провинциални английски недели, в които проумях английските самоубийци; помня един свой съсед в хотела, който всяка вечер обличаше фрак, собственоръчно носеше в стаята си бутилка френско червено вино, сядаше пред камината, изтягаше крака, и седеше тъй, с фрак, до полунощ; тогава си лягаше. Скучаеха като благородни зверове в клетка. Понякога се плашех от тях.

През една особено слънчева есен живях срещу парка „Кенсингтън“; къщата беше строена в началото на деветнайсети век и от суровите и неуютни стаи с пищна кротост се откриваше мирна гледка към есенния парк, най-красивата градска градина в Лондон. Бе богата, наситена и слънчева есен, каквато на острова се среща веднъж на половин столетие; англичаните бяха направо опиянени от нея. Островът сияеше в медна светлина със зрели цветове и дълбоки тонове; от прозореца на жилището виждах езерото в парка, безработни хора — фабрични работници, скучаещи лордове, пристигнали от провинцията безделничещи земевладелци — изнасяха в ранния предобед шезлонги на моравата в обществения парк, дремеха и се изтягаха на слънцето насред Лондон, в идилична, провинциална закътаност, подобна на сиестата на гръцки пастир с кавал под сянката на родните маслинени дръвчета. В слънчевия пек Англия наподобяваше огромна градина; тази есен островните обитатели не бързаха да избягат в чужбина от мъглата, жителите на Лондон се шляеха блажено замаяни сред вълшебството от светлина, бледозелената и бледожълта морава, столетните дъбове и чинари на парка „Кенсингтън“ и фойерверките от далии около рибното езеро в парка развличаха дори и жадното за сезонни явления светско общество. В тази есен опознах английската усмивка; най-срамежливата и сърдечната, дикенсовата усмивка.