Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

И само да случеха с пари, с всеки излишен фунт, в първия свободен час хукваха към континента или по света, защото не издържаха живота у дома. Не го издържаха, защото скучаеха. Скучаеха методично, съзнателно, скучаеха с такъв апарат и подготвеност, сякаш скуката бе първоразрядно национално занимание. Дръннеха ли в джоба им петдесет излишни фунта и хукваха към континента, към слънцето, към усмивките, търсеха другата свобода, на частния живот, която не е съвсем чиста, и от която не биха посмели да се възползват у дома, на дисциплинирания и пометен, регулиран от съглашения и душевен терор остров… и от чиято липса животът от време на време бе непоносим дори за англичаните. Хукваха към огрените от слънце простори, към изкуствената слънчева светлина на континента и неговите градове, или надолу към Ривиерата, оттам към колониите, защото те бяха най-свободният народ на света, в продължение на хиляда години стъпка по стъпка бяха откупували свободата си с пари в брой от своите блудни, кръвожадни, прелюбодействащи крале убийци, в Сити с пари в брой бяха купили през столетията всички bill 207 207 Закони. (Бел.авт.) -ове и chart 208 208 Конституционни листи. (Бел.авт.) -и, бяха откупили гражданската си свобода и с придобитите права и свободи бяха създали модела на цивилизованото общество: само дето не се чувстваха непрекъснато и непременно добре в образцовата, патентована английска буржоазна цивилизация… Завръщаха се от тези екскурзии гузни, с хитро пламъче в очите, мълчаливо и със сведени очи стъпваха на островната земя, защото бяха и потайни; прибираха се на острова, в home 209 209 Дом. (Бел.авт.) , продължаваха да живеят и творят в стерилната и висока цивилизация, за която всеки един от тях на драго сърце би умрял; само дето не издържаха скуката на дисциплината. Само тук е могло да се случи след войната един от лордовете да вземе думата в горната камара и да настоява за правителствени мерки срещу скуката!

Ниският удобен влак препускаше през английския пейзаж и от погледите на хората, от интонацията, усмивките, от жестовете на кондуктора струеше вълнуващата и загадъчна английска скука, която измъчените ми и неспокойни континентални сетива вдишваха като дим от опиум. След континенталната паника Лондон беше като санаториум, където от време на време се оттеглях за няколко дена, пазех диета и се лекувах, вземах студен душ в покоя на санаториума, който се стелеше над острова. Обичах да пристигам в Лондон и обичах да си тръгвам от Лондон. И с англичаните беше така. Обичах маниерите на носача, който на гара „Виктория“ поемаше багажа ми като някакъв знатен чичо; обичах удобните, високи, направени старомодно, както покрити карети автомобили под наем, върху чиито колела водачите им всяка утрин чертаеха празнични бели ленти, обичах първото вдишване на миризмата на лондонската улица, влажната, мъничко плесенясала, примесена с нафта и овнешка лой, удряща в носа миризма, миризмата на чай и на тоалетна вода „Аткинсън“ по централните улици на града, миризмата на Сити, по чиито улици историческият задух бе наслоил столетните изпарения от суровия материал на разните занаятчийски работилници — обикновено пристигах вечер към шест и половина, сядах в хола на хотела, изтягах се в креслото, изтягах се в една правова система и обществен сговор, от които нямаше по-удобни и солидни никъде по света, и точно както всички в този час на острова, както останалите четирийсет милиона души, с изтегнати крака и закован в тавана поглед скучаех час и половина, свободно и на воля, до вечерята.

Атмосферата на Лондон бе еротична; навярно това е единственият град в света, чиито въздух е недвусмислено еротичен. В Париж се целуваха на уличните пейки и се любеха в кафенетата… но еротиката е потайност и загадъчност, еротиката винаги е dessous 210 210 Дълбината, същината [на нещата]. (Бел.авт.) , не е никога акт. В Лондон никога не видях едно-единствено целуване на ръка, което да продължи секунда по-дълго или да е по-друго от обичайното. Еротичен беше градът, в мъглата отекваха вопли. Обичах да заставам вечер пред входа на театрите и да гледам шествието на най-сполучливо отгледаните тела на човечеството във фракове и вечерни тоалети с деколтета; обичах плахата нежност в тържествените и светски усмивки на тези избраници, които излагаха в преддверието на театъра прекрасно поддържаните си и идеално оформени тела, показваха маниерите си, както дресирани животни — уменията си, излагаха на показ бляскавите си бижута; и не можех да не мисля, че заради тези безупречно окъпани и акробатично тренирани тела всеки ден някъде по света умира един индус или негър. Наблюдавах ги въодушевено като човек, дошъл в края на спектакъла, този бляскав и трагичен спектакъл; самите участници също смятаха, че драматичната развръзка не може да протече съвсем безшумно. За всеки поддържан англичанин, но дори и за пиколото от лифта на лондонския хотел някъде по света работеха до изтощение неколцина цветнокожи; те работеха и заради превъзходно облечените, изпълнени с достойнство и шляещи се от скука безработни, пет милиона на брой, които по цял ден пушеха лули на моравата в обществените паркове на острова, а мнозина измежду тях по време на френската инфлация ходеха в бретонски курорти и харчеха там помощта за безработни със стик за голф в ръка. За тази страна, за големия, зелен, обвит в мрачна мъгла остров стотици и стотици милиони души лееха пот и мряха като мухи някъде по света. Самите те също работеха, вярно; но с недостатъчно убеждение, само най-необходимото! Вършеха само елитна работа и по-благородни домашни занимания. В странноприемницата, където бях отседнал, в началото на есента англичани от провинцията бяха наели стая за season-а; пристигнаха с куче, котка, с членовете на семейството, по цял ден се разтакаваха из хола, редяха пасианси или мълчаха, предобед отиваха да играят голф и вечер обсъждаха събитията около голфа него ден… месеци наред те си живееха така, далеч от манчестърската фабрика или от есекската пещ за стъкло, потънали в изчаквателно безделие, с книга в ръка и с онзи студено-наивен, непристъпен, не питащ и не отговарящ поглед в очите, чиито досег винаги ме е смущавал. Сред тях се чувствах донякъде цветнокож и донякъде като дете сред възрастни; и дълго си въобразявах, че зная повече, по-ярки и безусловни неща за живота, бизнеса и любовта, отколкото дресираните и наплашени от собствените си съмнения граждани на света… Те не „живееха“ — мислех си –, в никакъв случай не „живееха“ в онзи обезпокоителен централноевропейски смисъл на думата, според който животът е продукция, която трае от сутрин до вечер… Едва след време континенталният човек научава, че англичаните въобще не са „наивни“; левантинската и централноевропейска обиграност и пъргавина, с които източна Европа сключва сделки, покорява и очарова, не въздейства на осведомените и спокойни англичани. Не можеш да се доближиш до тях! — колко често съм чувал тази въздишка от попадналите в Лондон централноевропейци. Бяха някак по-опитни в сделките, в светския живот, по-хитри и обиграни от нас и парираха деловите ни техники с непоклатимо спокойствие! Ние говорехме с часове, обяснявахме, доказвахме; те само мълчаха и накрая казваха: „Не“ — и това „не“ прокънтяваше като топовен гърмеж. Но кажеха ли: „Да!“ — не трябваше да се приема винаги буквално.