Ричард Матисън - Аз съм легенда

Когато се върна в стаята, тя беше приседнала в кревата. Без да се колебае, той тикна чинията под носа й.

Тя извика, извъртя уплашено глава.

— Какво правите? — запита го.

— Защо се отдръпвате?

— Моля ви…

— Защо? — настоя той.

— Защото мирише лошо! — отвърна му тя през плач. — Моля ви се… Нима искате още повече да се поболея?

Той поднесе чинията още по-близо до лицето й. Тя се измести в другия край на леглото.

— Престанете! Моля ви!…

Невил присви очи, взря се в сгърченото й лице.

— Вие сте… от техните ! — изрече с ненавист.

Тя скочи на крака, избяга в банята. Чу я да повръща в умивалника.

Отпусна се тежко в кревата. Тя беше заразена! Експериментът, който току-що беше провел, бе убедителен. Той вече знаеше, че всеки организъм, заразен с бацила вампирис , е алергичен към миризмата на чесън, която повишаваше чувствителността на клетките и предизвикваше силна ответна реакция…

Ала след момент на размишление, Невил сбърчи вежди. Ами ако онова, което му беше разказала, се окажеше вярно? Ако наистина дълги дни се бе скитала след бягството от къщата? Щеше наистина да е изтощена, изнемощяла и в такъв случай бе напълно обяснимо защо миризмата на чесън я бе накарала да повърне. Така че съвсем обективно можеше да бъде подведен…

Тя излезе от банята и за момент остана пред вратата. После отиде в дневната. Невил я последва. Жената седна върху дивана.

— Сега доволен ли сте? — запита го тя.

— Оставете — махна той с ръка. — Не става въпрос за мене, става въпрос за вас.

Тя наведе глава. За момент Невил се помъчи да обуздае симпатията, която го тласкаше към нея. Изглеждаше толкова обезоръжена в тази разпарцалена рокля, която разголваше ръцете, гърдите, краката й… Тялото й бе излиняло, почти мършаво. Не, тя определено не приличаше на жените, чийто образ настойчиво го преследваше понякога…

Той се намести във фотьойла срещу нея.

— Вижте какво… Имам всякакви основания да смятам, че сте заразена. Особено сега, след „теста“ с чесъна… Вие какво бихте могли да ми кажете?

Тя надигна очи. Загледа го.

— Мислите, че съм от тях ?

— Мисля си, че бихте могли да сте от тях …

— Ами… това?

Тя хвана златното кръстче на врата си и му го показа.

— Това не доказва нищо.

— Ами фактът че съм съвсем будна? — настояваше тя. — Виждате, че не съм в кома…

Той замълча. Търсеше аргументи.

— Често съм ходил в Ингълууд. Не мога да си обясня как нито веднъж не сте чули колата ми?

— Ингълууд е доста голям!

— Ще ми се да ви вярвам…

— Сигурен ли сте, че го искате?

Неочаквано тя се сви, обхващайки с две ръце корема си. Робърт Невил се запита защо повече не изпитваше съжаление към нея. Сякаш отдавна бе станал безчувствен…

Жената упорито го загледа.

— Винаги съм била с лабилен стомах… — започна да му обяснява. — Миналата седмица видях как разкъсаха мъжа ми, умря пред очите ми. Епидемията покоси и двете ми деца. От осем дена се скитам по пътищата без цел и посока, крия се нощем, хапвам каквото намеря, спя от време на време само по час-два, понякога и от този сън се лишавам. Имам треска, изтощена съм, чувствам как и последните силици ме напускат… После ви срещам, чувам ви да ме викате, виждам ви как ме преследвате, удряте, домъквате ме у вас… И само заради някаква си чиния с чесън, която ми тиквате в лицето, ме е накарала да повърна, вие решавате, че съм заразена! Добре! Какво смятате да правите в такъв случай?

Тя се отпусна назад върху дивана, опитвайки да се прикрие с висящите парцали на роклята. Не успя и обезкуражена, задавена от някакъв нервен спазъм, заплака.

Неподвижен във фотьойла, въпреки гризящите го съмнения, Невил изпитваше смътно усещане за виновност. Не можеше да се овладее. Бе загубил навика да гледа как пред него плаче жена… Приглади брадата си, после колебливо изрече:

— В такъв случай… В такъв случай, ще ме оставите ли да ви взема малко кръв? Бих могал да я…

Жената неочаквано се изправи и хукна към вратата.

— Какво правите? — извика Невил.

Тя не отговори. Опитваше се яростно да превърти топката на вратата.

— Не можете да си отидете! — каза й той. — Те няма да закъснеят, скоро ще се появят!

— Не искам да оставам повече тук — на свой ред му извика тя. — С какво ще се промени положението, ако ме убият?

Невил я хвана за ръцете. Тя се задърпа.

— Оставете ме! Не съм ви молила да ме водите тук! Вие го направихте!… Защо не ме оставяте да си замина?