Ричард Матисън - Аз съм легенда

„Превърнал съм се в частица от растителното царство — мислеше си понякога. — Вегетирам…“

А може би точно това искаше?…

Необходимо му бе дълго време, докато осъзнае, че белезникавото петънце от другата страна на булеварда, в което бе втренчил поглед, се придвижваше в далечината из пустеещите земи. Невил замига недоумяващо, сбърчи вежди. Изправи се бавно и засланяйки с едната ръка очите си, загледа още по-настойчиво.

Зъбите му нервно захапаха мундщука на лулата.

Белезникавото придвижващо се петънце отсреща беше жена.

Дори не се опита да улови лулата, когато тя се изплъзна и тупна на стъпалата под него. Няколко минути Невил остана така, стаил дъх, наблюдаващ втрещено жената.

Тя не го беше видяла. Вървеше, навела глава, сякаш търсеше нещо по земята. Той вече можеше да ръзличи дългите й рижи коси, голите ръце. След три години самота и ожесточение, без да е мяркал живо човешко същество, появяването на тази жена бе такова невероятно и потресаващо зрелище, че той не можеше да повярва на очите си: жена, жива, при това посред бял ден!

Жената продължаваше да се приближава, а той, Невил, продължаваше да я наблюдава, зинал от почуда и потреса. По вида й не личеше да е на повече от трийсет години. Беше облечена в бяла, мръсна и разпарцалена рокля. Изглеждаше съвсем слаба, изпита, а под рижите коси лицето й като че ли бе загоряло от слънцето!

„Полудявам! Започват да ми се привиждат разни!“ — помисли си Невил.

И тази хипотеза му изглеждаше много по-допустима, отколкото жената да бъде действителност. Всъщност, той отдавна се беше подготвил за подобен развой. Умиращият от жажда в пустинята често е спохождан от видения на оазиси и фонтани. Дали пък и на Невил не му се бе привидяла жена под прежурящите лъчи на слънцето?

Изведнъж той потрепера. Не, не беше мираж! Вече чуваше шума от стъпките на жената… Повече не се мъчи да анализира водовъртежа от мисли, чувства, инстинкти, които се надигаха у него…

Размаха ръце, хукна напред и се развика:

— Хей! Вие там…

Настана секунда абсолютна тишина. Тя надигна глава и погледите им се срещнаха.

„Жива е! — сърцето му щеше да се пръсне. — Наистина е жива!…“

Неочаквано жената се извъртя и с всички сили затича към пустошта, откъдето беше дошла. За миг Невил се поколеба. После се втурна, крещейки след нея:

— Спрете! Чакайте!

Тя обаче не спря. Загорелите й крака развяваха роклята в обедната мараня. Невил веднага разбра, че думите, каквато и магия да упражняваха, нямаше да преустановят бягството й. Явно тя самата много повече беше шокирана при вида на този едър, брадат и побелял дявол, изникнал сякаш от преизподнята, ръмжащ и тичащ след нея… Невил се бе втурнал с широки крачки, сърцето му напъваше да изскочи.

Не му бе трудно да я догони. Вече я настигаше, когато тя извърна ужасена лице към него.

— Нищо няма да ви сторя! — извика й.

Въпреки това тя не спря. Ала се препъна, за малко не падна. Той я застигна, успя да я задържи. Обзета от панически ужас, тя започна да го удря с юмруци, да дере лицето му с нокти.

— Престанете! — изкрещя той, останал без дъх. — От какво се боите?

Тя се оказа по-силна, отколкото предполагаше. Изрита го в кокалчето. Невил изруга ядно, удари я в лицето — стар, задрямал рефлекс, който се беше пробудил. Едва сега тя спря, загледа го ужасена. После неочаквано избухна в ридания.

Невил се изправи.

— Станете! — каза й. — Аз не ви желая злото!

Тя продължи да плаче, разтърсвана от конвулсивни гърчове. Бе сплела ръце, предпазваше лицето си. Невил я гледаше глупаво, онемял, не знаеше какво повече да й говори.

— От какво се боите? — запита я след известно мълчание.

Дори не можеше да осъзнае, че гласът му бе станал твърд, безжалостен, груб — в тембъра му нямаше никаква топлинка. Беше глас на човек, загубил навика да говори със себеподобни…

— Хайде! — подкани я пак. — Изправете се.

Тя се подчини — бавно, недоверчиво.

А Невил все така не можеше да реши какво трябва да предприеме. Години наред беше сънувал този дългоочакван момент, но в сънищата му събитията никога не се бяха развивали така…

— Как… Как се казвате? — успя най-сетне да излезе от своята немота.

Тя не отговори. Продължаваше да го гледа уплашено.

— Е, как се казвате? — почти брутално повтори той въпроса си.

Тя се сепна, после с треперещ глас изрече:

— Рут…

И като че ли в този момент по тялото на Робърт Невил пролази електрически ток. Звукът на гласа й сякаш заличи всичко останало. Стори му се, че ще се разплаче, че нещо дълбоко у него, събирало сили от векове, се надигна като лавина. Без да го осъзнава, ръката му се протегна към рамото й, тялото на жената потрепера при допира.