Ричард Матисън - Аз съм легенда

Когато небето се оказваше ниско и схлупено иззад надвисналите пепеляви, оловносиви облаци — точно както бе в тези дни, — Робърт Невил невинаги си даваше сметка за наближаващите вечерни часове и понякога те изведнъж можеха да изникнат на улиците, преди той да се е прибрал у дома.

Ако все още му беше останал разсъдък и можеше да преценя, той навярно щеше да успее приблизително да изчисли мига на тяхното появяване. Ала за съжаление у него продължаваше да тлее навикът да се ориентира по окраските на небето и сега, в схлупеното, навъсено време, този метод се оказваше напълно безрезултатен. Ето защо тези дни той предпочиташе да не се отдалечава много от дома си…

С цигара, провесена в ъгълчето на устните, той направи обиколка на къщата. Огледа внимателно прозорците — искаше да се увери, че всички заковани дъски са си на мястото. Понякога, след някои изключително ожесточени атаки, много от тях биваха разцепени или наполовина изтръгнати. В такива случаи трябваше да ги заменя с нови, а той ненавиждаше подобни изморителни процедури. В този ден липсваше само една.

„Странно!“ — прокрадна се в съзнанието му…

В дворчето зад къщата провери парника и резервоара за вода. Мисълта, че те ще се нахвърлят на резервоара, а стъклата на парника ще изпочупят с камъни, беше заседнала в ума му. Тогава щеше да се наложи и тях да заменя.

За щастие все още бяха непокътнати, цели.

Той се върна в къщата за чук и пирони. Докато отваряше входната врата, хвърли бегъл поглед на привидението, отразило се в напуканото петнясало огледало, което сам бе приковал на вратата в антрето няколко месеца преди това. Още два-три дена най-много и нащърбените парчета сами щяха да паднат. „Да падат…“ — рече си. Това щеше да е последното огледало, което окачваше. Ползата от него бе никаква. Може би на негово място трябваше да окачи плитка чесън… Точно така, сплитовете чесън винаги действаха…

С бавни крачки той прекоси смълчаната дневна и сви наляво в малкото коридорче, което го отведе до спалнята.

Преди време същата тази стая бе обзаведена с вкус и желание — но това бе някакво друго време, отдалечено и безвъзвратно отминало. Сега стаята бе станала просто още едно използваемо промещение. Леглото и бюрото на Невил заемаха толкова малко място, че спалнята се бе превърнала в своего рода ателие. Цялото пространство край една от стените бе заето от огромен тезгях, към който бяха прикрепени тежък лентов трион, дървен струг и шмиргел. Другите инструменти, които използваше, ако от време на време му влизаха в употреба, Невил бе окачил на стената върху набързо скован рафт.

Грабна чука, измъкна няколко пирона от стара, прогнила каса и излезе да закове счупената дъска на прозореца.

Когато свърши, за миг той застина неподвижен пред къщата. Очите му засноваха по Симарън стрийт и се взряха в злокобния хоризонт. Улицата тънеше в глухо мълчание. Край дома му зловещо стърчаха порутените овъглени останки на съседските къщи, които сам беше опожарил, за да им попречи да се прехвърлят от техния върху неговия покрив…

Въздъхна, пое глътка въздух и се прибра.

Захвърли чука върху дивана в дневната, запали нова цигара, вдъхна дълбоко хладния дим. Отвори бутилката, сипа си в една чаша, отпи глътка. Едва по-късно се реши да отиде в кухнята и пооправи поне малко царящата там бъркотия. Знаеше, че бе крайно време да изгори картонените чинии, да избърше основно напластилата се по мебелите прах, да почисти умивалника, тоалетната, банята, ваната, да смени чаршафите в леглото…, но нямаше смелост. Може би защото бе мъж, защото бе сам, а и всичките тези неща вече нямаха никакво значение за него…

Беше почти обяд.

Невил бе седнал в парника и пълнеше панера с чесън. В началото от миризмата му усещаше пристъпи на повдигане, но сега, когато тя се беше просмукала във всички кътчета на къщата, във всяка една фибра и тъкан на дрехите си, както си мислеше, дори в плътта му, той не й обръщаше вече внимание. Когато насипа достатъчно скилидки, Невил се върна в кухнята. Засуети се малко, после се реши — изтръска съдържанието на панера върху плота на мивката.

Завъртя електрическия ключ. Светлината се поколеба, после на талази обля стаята. Робърт Невил мрачно въздъхна — отново нещо не беше наред, за сетен път нещо куцаше в цялата работа… Май пак щеше да се наложи да задълбава в оня противен наръчник и пак да проверява електрическата инсталация, сигурно пак щеше да е необходимо да сменя генераторния агретат…