Ричард Матисън - Аз съм легенда

На отклонението за Ингълууд той спря пред една бакалия с намерението да вземе няколко бутилки минерална вода. Още с влизането в пустия магазин зловонният дъх на отдавнашна тлен, на разложени и изгнили храни го блъсна в ноздрите. Невил застина, провесил ръце покрай тялото, но въпреки всичко тръгна между затъналите в дебел слой прах рафтове, едва сдържайки погнусата си.

Намери касетките с минерална вода в дъното, край една врата, водеща към стълбището. След като пренесе всички бутилки в камионетката, той се върна при вратата, отвори я и се заизкачва по стъпалата. Може би собственикът на магазина беше на горния етаж; защо да не провери и евентуално веднага да премине към следващата точка в програмата си?

Имаше двама от тях . Просната на един диван, в дневната лежеше жена на около трийсет години в широка домашна роба. Гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Очите й бяха затворени.

Ръцете на Невил за миг замръзнаха неподвижни, преди да стиснат здраво чука и кола. Винаги, винаги му беше трудно, когато те бяха живи — особено с жените…

Спящата нададе кратко, мъчително и дрезгаво хъркане, краката й бавно и сънливо проритаха. Отправяйки се към съседната стая, Невил долови шум зад гърба си, подобен на пусната течаща вода. Не се обърна, знаеше вече какво е.

„Какво друго мога да направя?“ — запита се.

За момент спря пред прага на спалнята. С пресъхнало гърло и свито сърце загледа креватчето край прозореца. Дишането му стана трескаво и прекъслечно. Приближи, наведе се над заспалото момиченце.

„Защо всичките трябва да ми напомнят за Кати?“ — изникна в съзнанието му, докато с треперлива ръка вадеше поредния кол.

Завивайки към магазина на Сиърс, Невил се опитваше да направи равносметка на всичко дотук, както и да намери отговор на един друг въпрос, който отдавна го мъчеше: защо единствено дървените колове даваха така желания ефект? Каквото и да бе, въпросът го накара да се усмихне: вече цели пет месеца мъчеше съзнанието му и влачеше след себе си още един — как, по дяволите, да успява винаги да ги засегне точно в сърцето? Защото именно по този начин трябваше да ги убива. Доктор Буш го бе заявил съвсем категорично. Така или иначе, Невил плуваше в море от съмнения и догадки, нямаше си никакво понятие от анатомия…

Свъси вежди. От толкова време се занимаваше с тази отвратителна, гнусна работа, без досега да е успял да намери отговор на подобни угнетяващи го въпроси. А трябваше спокойно да седне и да обмисли нещата, да огледа отвсякъде проблемите, преди да се опита да ги реши… Трябваше да действа методично, научно…

„Впрочем, не би могло да бъде и иначе! — хрумна му. — Това е точно почеркът на стария Фриц! Явно добре ме е възпитал…“

Старият Фриц беше баща му. Невил не се разтапяше от прекомерна синовна обич към баща си и ненавиждаше всичко, свързано с неговото логическо мислене. Чак до последния си ден старецът беше оспорвал съществуването на вампирите…

Невил бързо се ориентира в магазина на Сиърс. Намери дървения струг и го натовари в камионетката, после се зае да оглежда сградата.

В мрачната влага на мазето откри още петима от тях . Бяха се скрили в най-тъмните ъгли. Намери и още един, който пък се беше напъхал в огромен, развален хладилник. Невил за малко не избухна в луд смях: мястото му се стори твърде странно за укритие — готов, емайлиран ковчег. Направи каквото се очакваше да направи. Малко по-късно се замисли над хипотезата, че всъщност той живееше в свят, в който повече нямаше да има възможността да се смее на воля. Едва ли щяха да му се предоставят подобни случаи: чувствството за хумор тук просто отсъстваше.

Към два следобяд изгълта набързо сандвичите. Стори му се, че дори и те бяха пропити с миризмата на чесън. Нищо чудно! Сигурно беше така. Това пък за сетен път го накара да се запита по какъв начин чесънът упражняваше непривичното си въздействие върху тях ? Ясно беше — миризмата му ги отблъскваше. Но защо ? Всичко, свързано с тях , беше толкова странно: те се криеха през деня и излизаха единствено нощем, чесънът ги държеше на разстояние. Той трябваше да ги убива с дървени колове от ясен, а те като че ли изпитваха панически ужас при вида на разпятия и огледала… Да, тъкмо огледала. Според легендата, образът им не можеше да се отрази в огледало. Впрочем, той знаеше, че това не бе вярно, както не бе истина и твърдението, че те можеха да се превръщат в прилепи. Всичките тези брътвежи бяха злокобни поверия, безумни в светлината на логическото познание, които неговите лични наблюдения опровергаваха. Също толкова смешно бе и твърдението, че те притежаваха възможността да се превръщат във върколаци. Несъмнено, някъде може би наистина имаше вълци-вампири, беше ги виждал и чувал да вият в дълбоките нощи край дома му при пълнолуние… но те си бяха просто вълци… Нищо повече.