Ричард Матисън - Аз съм легенда

— Рут… — повтори той тихо. Гласът му беше отпаднал, безжизнен. — Рут…

Двамата дълго се гледаха под лъчите на прежурящото слънце.

Жената спеше спокойно в леглото на Невил. Беше минало четири следобед и Невил бе влизал поне двайсетина пъти в спалнята да я наблюдава. Сега седеше в кухнята и пиеше кафе.

Беше угрижен. Ами ако тя също бе заразена, както останалите? Идеята му бе хрумнала, докато я гледаше в съня й, и заседнала в съзнанието му, не преставаше да го гложди отвътре. Разбира се, лицето й беше добило бронзов загар на слънцето и те се бяха срещнали през деня. Но същото се бе случило и с кучето… Всъщност, не бе чак толкова просто. Сънят бе продължил прекалено малко.

Двамата не се бяха хвърлили в прегръдките си, не си бяха казали вечните нежни слова. Невил не бе успял да изкопчи нищо друго от нея, освен името й. Наложило се бе да се възползва от своята хитрост и сила, за да я доведе в къщата и я накара да влезе. Тя плачеше и го умоляваше да не я убива, без дори да го слуша какво й говореше в утеха. В крайна сметка я бе замъкнал насила в дневната. В цялата история нямаше нищо от романтичните сцени, които той си беше представял…

В къщата тя се бе сгушила в най-тъмното ъгълче, както бе направило кучето две години преди това. Не бе пожелала нито храна, нито вода. Пак насила я беше отвел в спалнята, където я беше заключил. Малко по-късно тя беше заспала.

Невил замислено се вторачи в чашката с кафе.

„През всичките тези години толкова мечтах за другарка, а днес, когато намерих такава, я изплаших, отнесох се грубо с нея…“

Всъщност, какво друго можеше да стори? Бе свикнал прекалено много с идеята, че той е единственото нормално човешко същество на Земята. Това, че тя също бе като него, с нищо не промени представите му. Беше виждал мнозина измежду тях , изпаднали в странна кома, които изглеждаха досущ като нея… Фактът, че я бе срещнал посред бял ден, че тя бе ходила под слънчевите лъчи, не бе достатъчен да преодолее скептицизма му. Отдавна той подлагаше на съмнение всичко. Чувството му за контакт отдавна беше умряло. Вече бе почти невъзможно да повярва, че други нему подобни могат да съществуват някъде. Сега, след като първоначалните моменти на еуфория и изненада бяха отшумели, той бе установил, че вкоренилото се с годините убеждение у него бе непокътнато.

С тежка въздишка се върна в спалнята. Жената не бе мръднала. „Може би отново е потънала в кома?“ — помисли си.

Дълго я гледа. Рут… Искаше му се да узнае толкова неща за нея, но се страхуваше. Откриеше ли че е от техните , изходът можеше да е само един. А за онези, които убиваше, бе по-добре да не знае нищичко…

Ръцете на Невил се разтрепераха, загърчиха се конвулсивно. Ами ако всичко това бе най-обикновен капан? Ако те целяха по този начин да го измамят и хванат? Ако по някакво незнайно стечение на обстоятелствата тя просто в момента се беше пробудила от своята летаргия, малко преди да я срещне? Не, беше невъзможно, пък и доколкото знаеше, бацилът не можеше да изтърпи въздействието на слънчевите лъчи.

Не, дори и това не беше достатъчно, за да го убеди. Оставаше един-единствен начин да се увери…

Положи ръка върху рамото на жената.

— Събудете се! — разтърси я внимателно.

Тя се размърда леко. Тогава той забеляза, че на врата си носеше тънка златна верижка, в края на която висеше кръст. Невил го хвана, замислено го разтърка между пръстите си… В този момент жената се събуди и веднага в съзнанието му присветна сигналната лампичка: „Ето, тя не е в кома!…“

— Какво… какво правите с мен? — запита жената. Гласът й трепереше.

Звукът на този глас, звукът на този човешки глас го потресе.

— Аз… — запелтечи той. — Аз… нищо, нищо не правя.

Той отстъпи една крачка и я запита:

— Откъде идвате?

Тя се поколеба, преди да отговори. Лицето на Невил се свъси.

— От Ингъл… От Ингълууд! — изрече набързо.

— Да, разбирам. Бяхте ли… Сама ли живеехте?

— Бях омъжена.

— Къде е мъжът ви?

Тя потрепера.

— Умря.

— Кога?

— Миналата седмица.

— После какво направихте?

— Избягах… — едвам изрече тя, като прехапа долната си устна.

— Искате да кажете, че… че през цялото това време сте ходила, непрекъснато?

— Да…

Той отново я загледа, без нищо да казва. После неочаквано напусна стаята и отиде в кухнята. Отвори шкафа, загреба шепа чеснови скилидки, изсипа ги в една чиния, наряза ги на ситни парченца, които най-накрая разтри с чуканчето, докато не се превърнаха в белезничава кашичка. Лютивата миризма го жегна в ноздрите.