Ричард Матисън - Аз съм легенда

Тя издържа на погледа му.

— Не ме оставихте да се доизкажа… — отново подхвана. — Ние също използвахме чесън…

— Мислех си, че от него ви се повдига…

— Вече бях заболяла… Почти бях отслабнала с десет кила.

Невил поклати глава. Докато търсеше нова бутилка в кухнята, се запита какво наистина бе могла да прави цели три години… Защо у него продължаваше да витае сянката на съмнението? Нали се бе съгласила да й изследва кръвта? Да, но можеше ли да откаже, да извърши нещо против волята му при така стеклите се обстоятелства?…

„Наистина изпадам в крайности… — замисли се. — Прекалено дълго живях сам. Сега се съмнявам във всичко. Имам вяра единствено на микроскопа. Това е то — наследствеността. Заприличал съм изцяло на Стария, дяволите да го вземат!“

От кухнята той наблюдаваше Рут в дневната. Очите му се спряха за миг на гърдите й. Тялото й бе като на ученичка… Все още не можеше да повярва, че е имала две деца. А най-странното в цялата работа бе, че не пробуждаше у него желание за никаква физическа близост. Ако я беше открил две години по-рано, може би щеше да я изнасили. По онова време бе изживял ужасни моменти, в които сексуалните лишения понякога го довеждаха до полуда. После физическити дейности бяха отвлекли мислите му в друга посока. Сякаш всякакъв сексуален инстинкт у него беше залинял и почти напълно изчезнал.

„Сигурно точно това е спасявало монасите навремето!“ — помисли си. Слава Богу, сега беше спокоен в това отношение. Дори щастлив, изключително щастлив, особено тази вечер. Нищо не го задължаваше да си мисли, че може да остави Рут да живее при него повече от двайсет и четири часа… Защото макар и да беше й говорил, че ще я лекува, знаеше много добре, че все още не бе намерил начина, по който да го стори.

Той се върна в дневната.

— Явно доста сте се потрудили, за да се обзаведете и настаните по̀ така? — каза му тя още щом влезе.

— Би трябвало да ви е познато… Не сте ли минали и вие по този път?

— Не беше същото, казах ви. Къщата ни бе малка. Не можехме и да си помислим да струпваме такива запаси като вас.

Той отново стана подозрителен.

— Тогава как сте се изхранвали толкова време?

— Преживявахме с консерви.

Съгласи се. Беше правдоподобно. И въпреки това нещо в отговорите й го смущаваше, нещо, което не можеше да проумее. Усещаше го чисто интуитивно…

— Ами с водата… как се справяхте?

Тя дълго го гледа, без да му отвърне.

— Не вярвате нито думичка от това, което ви разказах, нали?

— Не е така — отвърна й предпазливо. — Просто се питах как сте преживявали?

— Не, не се опитвайте да ме лъжете. Тонът на гласа ви издава. Прекалено дълго сте живели сам, отвикнали сте да се преструвате…

Загложди го неприятното чувство, че тя му се подиграва.

„Смешно е — помисли си. — В края на краищата тя е само жена. Може би има право. А аз просто съм се превърнал в един невъзпитан отшелнник, отвикнал да контактува с хората… Но дори и така да е, какво от това?“

— Разкажете ми за съпруга си — неочаквано смени той темата.

Сянка пробяга по лицето на Рут. Главата й клюмна.

— Не сега, моля ви…

Той се отпусна във фотьойла, отказвайки се да търси причините за обзелото го неразположение. Всичко онова, което Рут му разказваше или правеше, можеше да се обясни със страданията, които бе изживяла. Но можеше да бъде и пълна лъжа! Как да разбере кое бе истина, кое не, преди утрото да е настанало? От друга страна, защо й бе необходимо да лъже, след като знаеше, че във всички случаи само след няколко часа той щеше да разбере истината?…

Невил направи усилие да разведри атмосферата.

— Знаете ли за какво си мисля? — запита я. — Мисля си за това, че ако три същества са успели да оцелеят след епидемията, защо да няма и други…

— Нима смятате, че е възможно?

— Защо не?

— Разкажете ми още за болестта…

Той за секунда се поколеба. Трябваше ли всичко да й споделя? Какво щеше да стане, ако тя успееше да избяга и после се върнеше с другите , знаеща онова, което и той знаеше?

— Темата е необятна… — опита да се изплъзне.

— Това, което ми разказахте за кръстовете… проверили ли сте го?

— Спомняте ли си онова, което ви споделих за Бен Кортман?

— Оня мъж, който сте…

— Да… Елате, ще ви го покажа…

Той я отведе до вратата и я накара да долепи око до шпионката. Докато тя наблюдаваше, застанал зад нея той усети миризмата на косите, на кожата й.

„Странно… — прокрадна се в съзнанието му. — Миризмата на тялото й не ми харесва… Сигурно съм изпаднал в положението на Гъливер, след престоя му при лилипутите…“