Ричард Матисън - Аз съм легенда

— Виждате ли го? Онзи, който е застанал до уличната лампа — посочи й Бен Кортман.

— Не са много… — отбеляза Рут. — Къде са останалите?

— Доста от тях съм избил…

— Ами тази улична лампа… Мислех, че са унищожили всички електрически инсталации…

— Включил съм я към моя генераторен агрегат… за да мога да ги наблюдавам.

— Не са ли се опитвали да счупят крушката?

— Изолирал съм я добре. Освен това, редовно провесвам сплитове чесън край нея.

Тя за момент се отдръпна от шпионката.

— Ще ме извините ли за мъничко?

Невил я проследи с поглед, докато се вмъкваше в банята и зачатък на усмивка разтегна устните му. Имаше нещо комично в тази учтива форма, останала от някакво далечно, много далечно минало: „Ще ме извините ли за мъничко?“ Представи си я като добре възпитана девойка във вечерна рокля, присъстваща на прием, героиня, излязла от някоя Настолна книга на младия вампир и за това как да се държи благовъзпитано…

После усмивката му изчезна. Какво щеше да стане, ако тя не беше заразена? В противния случай всичко бе ясно — той щеше да продължи да живее, както бе живял досега. Но ако Рут беше здрава? Ако останеше при него, ако се наложеше да започнат нов живот и кой знае, може би да имат деца?… Подобна перспектива беше направо ужасяваща! После Невил осъзна, че се е превърнал в „стар, закоравял ерген“. Вече не мислеше за Вирджиния, не мислеше за Кати, за миналото. Настоящето му беше достатъчно. Затова перспективата да започне ново съществувание, в което щеше да има и отговорности, и жертви, го хвърляше в тих ужас. Плашеше го възможността да се обвързва, да се отдава на някого, да изпитва вълнения и страсти — все неща, които отдавна беше прокудил от собствения си свят. Страхуваше се да обикне отново…

Рут се върна от банята и веднага се нахвърли срещу му с въпрос:

— Щяхте да ми разказвате повече за Бен Кортман…

— Кортман?… Ах, да… Какво да ви кажа, една нощ го склещих натясно, хванах го, доведох го тук, овързах го и го накарах да погледне разпятието.

— Той как реагира?

„Ами ако веднага я убия? — замисли се Невил, усещайки някакво спотаено напражение в стомаха. — Да я убия, без да се опитвам да разбера… Ще я убия, а после ще изгоря тялото…“

Той потрепера. Опита се да пропъди неприятните мисли, които бяха най-доброто доказателство за разрухата на света, в който живееше и който сам си бе изградил. Свят, където убийството бе нещо съвсем обикновено и по-лесно постижимо, отколкото да съхраниш бликналата надежда… Но не, той още не бе паднал толкова ниско!…

— Какво има, какво ви е? — запита го обезпокоена Рут.

— Нищо, извинете ме — той опита да се овладее. — Та значи Кортман… когато му тикнах разпятието в лицето, той просто ми се изсмя. В крайна сметка получих онова, което исках, но едва след като му показах една тора!

— Показали сте му… какво?

— Тора. Свитък с текстовете на еврейските закони от първите пет книги на Библията, които се пазят като светиня… Тогава Кортман разкъса въжетата и се нахвърли върху мен.

— И…

— Удари ме. Но успях да го изблъскам до вратата с тората… Така че както виждате, разпятието не винаги притежава онази сила, която му приписва легендата. Според мен тази легенда е произлязла от факта, че в Европа, където се е зародила, господстващата католическа вяра обяснява, че кръстът е естествен символ на борбата против Силите на Мрака.

— Не сте ли опитвали да убиете Кортман с револвера?

— А вие откъде знаете, че имам револвер?

— Ами… предполагам. Ние имахме няколко…

— Тогава трябва да знаете, че куршумите не ловят вампирите.

— Ние… ние не бяхме много сигурни в това. Знаете ли защо се получава така?

— Не — той поклати глава. — Не знам…

Лъжеше. Беше открил защо е така, но нямаше намерение да го казва на Рут…

Задълго останаха вслушани в музиката, без да си говорят.

Опитите на Невил върху мъртвите вампири му бяха помогнали да открие, че бацилът можеше да предизвика секретирането на един вид лепкава кръвна слуз, която почти моментално изпълваше и запушваше раните от куршумите. Във вътрешността на тялото последните не можеха да нанесат никакви щети, тъй като целият организъм се поддържаше активиран от микробите. Да се стреля срещу вампири бе все едно да се хвърлят камъчета във варел с катран…

Трябваше нещо да направи, не можеше повече да бездейства така. Невил отиде да намери лулата и я натъпка, без да пита Рут дали димът щеше да я притеснява.