Ричард Матисън - Аз съм легенда

— Вирджиния!

Призрачната фигура отстъпи в мрака, облегна се на стената в момента, в който дрезгавият крясък на Робърт Невил разцепи нощната тишина.

Той се надигна, седна на дивана. Сърцето му се бе разтуптяло, замъгленият му от съня поглед се опита да разкъса заобикалящата го тъмнина.

— Вирджиния… Ти ли си? — запита отново с треперещ глас.

— Не — отвърна му сянката. — Аз съм… Рут.

Забеляза, че слаб светлинен лъч се прокрадваше в стаята през отхлупената шпионка. Това окончателно го разбуди. Значи, не беше Вирджиния. Тръсна глава.

— Какво сте правили там? — запита я.

— Нищо — отвърна му тя. Усети нервното напрежение в гласа й. — Просто… просто не можех да заспя.

Той светна лампата. Рут продължаваше да стои опряна о стената. Стори му се, че светлината я заслепи.

— Защо сте облечена?

— Гледах… навън…

— Искала сте да се възползвате от съня ми и докато спя да си отидете?

— Не, аз просто…

— Отговорете!

— Разбира се, че не!… Как можете да си го помислите… При онези , там, отвън…

Той си наля чаша уиски и го изпи на един дъх. „Вирджиния… — замисли се с горчивина. — Винаги Вирджиния… Миналото… Няма ли най-сетне да свърши този кошмар?“

— Тя така ли се казваше? — запита го Рут.

Той отново тръсна глава, взе се в ръце.

— Има ли значение? — отвърна й. — Хайде, вървете да спите…

Тя направи една крачка.

— Извинете ме… Не исках да…

После, най-неочаквано той осъзна, че не искаше тя да си ляга. Желаеше тя да остане при него. Не искаше да остава сам.

— Помислих, че е жена ми… — каза й. — Спях, сънувах и…

Изгълта още една чаша уиски. Неподвижна, Рут продължаваше да го слуша.

— Един ден тя се завърна… — подхвана мъчително той. — Бях я погребал, но тя се завърна. Как да ви обясня, приличаше малко на вас. Опитах се да я задържа при мен. Но тя вече не беше същата, както преди… Всичко, което искаше, бе да…

Задавиха го ридания.

— Жена ми се бе върнала… за да се засити с кръвта ми !

Той изпусна празната чаша, после стана и закрачи из стаята. Рут продължаваше да го слуша, все така неподвижна.

— Наложи се… наложи се и с нея да направя същото, както и с другите. С моята собствена жена…

Гласът му се бе променил коренно.

— Прободох я с ясенов кол в сърцето . Това беше единственото, което можех да сторя, разбирате ли? Аз…

Пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Почти три години изминаха от онази зловеща нощ… Още не съм я забравил… Тя продължава да е все така близо до мен… Каквото и да се опитвам да сторя, не мога да я забравя… Нито мога да свикна с подобна идея, нито да я пропъдя…

Той прокара трепереща ръка из косите си.

— Знам какво си мислите. Но и не мога да имам доверие във вас. Прекалено дълго живях в самота и спокойствие, зазидан в моята черупка. А после, в един миг всичко се сгромоляса… Край на спокойствието, край на самотата…

— Робърт…

Гласът на Рут бе развълнуван, сломен, като неговия.

— Защо трябва да понасяме всичко това? — просто го запита.

Той горчиво въздъхна.

— Не знам. Няма никаква причина, няма и отговор. Така е…

Тя се бе озовала съвсем близо до него. Най-неочаквано, с рязко движение той я привлече до себе си. Заприличаха на дечица, изгубили се в дълбоката, беззвездна нощ, опитващи се така прегърнати да прогонят злото.

— Робърт, Робърт…

Устните им се сляха и той почувства как ръката на Рут се обви край врата му.

Бяха седнали в мрака, притиснати един в друг, сякаш цялата топлина на света се бе спотаила в телата им. Едрите ръце на Невил несръчно галеха косите на Рут.

— Простете ми, Рут…

— Защо?

— Бях твърде груб с вас, не ви повярвах…

— О, Робърт, всичко е толкова несправедливо… Защо сме живи все още? Защо всички не сме мъртви? Иначе би било толкова по-просто…

— Тихо! — успокои я той. — Сега вече всичко ще се оправи…

Усети как тя поклати глава.

— Всичко ще се оправи!

— Нима е възможно?

— Трябва да е възможно — увери я.

От колко време седяха така? Невил всичко беше забравил — мястото, където се намираха, часът… Те просто бяха двама оцелели, които имаха нужда един от друг сега, след като се бяха намерили…

Той изпита желание да направи нещо за нея, да й помогне…

— Елате — каза й. — Ще изследвам кръвта ви.

Усети как тя потрепера в обятията му. Прииска му се отново да я успокои:

— Не се притеснявайте… Сигурен съм, че нищо няма да открия. А ако сте заразена, ще ви лекувам. Кълна ви се, Рут!