Ричард Матисън - Аз съм легенда

„Ето как кълбото бавно, постепенно се разплита и нещата лека-полека се обясняват! — каза си Невил с усмивка. — Явно не са чак толкова непонятни и неразгадаеми. Напротив — понякога са така прости и прозрачни. Достатъчно е да са налице необходимите материални и нематериални условия в точно определения момент и на точно определеното място…“

Остави на масата чашата с уиски, от което въобще не бе отпил.

— Не ми е необходимо! — изрече уверено. — Повече не е нужно да търся бягство или забрава! Никога повече!…

И за първи път след смъртта на кучето той се отпусна. Имаше още много да учи, но бе изминал немалък трънлив път. Странно — животът започваше да му се струва почти поносим.

„Какво пък — каза си в заключение, — отшелничеството не е чак толкова лошо!“

Музиката от грамофона се рееше ефирна и приятна, изпълваше го с благодат.

Отвън вампирите дебнеха в мрака…

Невил беше излязъл да търси Бен Кортман.

Да преследва Кортман, да го гони и в най-затънтените му тъмни свърталища — това се беше превърнало за него в отморяващо развлечение, едно от редките забавления, които му бяха останали. Невил се отдаваше на тази си слабост в дните, когато не се притесняваше да се отдалечи прекалено много от къщата и когато нямаше кой знае какво да оправя по нея. Тогава се впускаше да търси Кортман из храсталаците, в мазите и тъмните изби, под креватите в стаите, в хладилниците… във всички онези кътчета, които биха могли да послужат за скривалище на един все още възпълничък мъж.

Бен Кортман постоянно сменяше своите обиталища. Невил бе твърдо убеден, че вампирът знаеше, че го търсят под дърво и камък и в известен смисъл подобна игра на живот и смърт му доставяше удоволствие. Ако нещата не бяха толкова парадоксални, Невил спокойно би могъл да използва израза, че цялата тази гонитба прави „по-пикантен“ живота на Кортман. Имало бе моменти, в които Невил си мислеше, че животът на Кортман никога не е бил достатъчно щастлив…

Невил бавно се спусна по Комптън булевард. Сутринта бе преминала безпроблемно. Знаеше, че Кортман с положителност се укрива някъде в съседство, защото всяка вечер той пръв се появяваше пред къщата. Останалите вампири му бяха непознати. Или поне не се „застояваха“ дълго край дома му, тъй като още на следващия ден той неизменно откриваше повечето от тях в техните бърлоги наблизо и ги унищожаваше. Не успяваше да открие единствено Кортман.

Неведнъж си беше задавал въпроса какво всъщност щеше да прави, когато го открие? Естествено, ако се следваше логичния ред на нещата, трябваше да го убие… Само дето нямаше да му бъде толкова лесно, колкото си представяше. Знаеше това. Вярно бе, вече не изпитваше никакво приятелство към него, или по-скоро към онова, което беше останало от него. Кортман вече не олицетворяваше миналото. Миналото отдавна бе мъртво. Невил беше поел по нов път. Не, истината бе другаде. Убиеше ли Кортман, Невил щеше да се лиши от своето единствено развлечение… Колкото до останалите вампири, те бяха ограничени същества, в известен смисъл роботи. Вършеха всичко еднообразно и механично. Виж, при Бен нещата стояха малко по-различно. Той поне проявяваше някакво въображение. Колкото и мистериозно да изглеждаше, мозъкът му навярно все още функционираше.

„А може би това му е и призванието при такова стечение на обстоятелствата!…“ — казваше си с ирония Невил понякога, забравяйки, че целта на Кортман бе същата — да го убие!

Той седна с уморена въздишка на прага пред някаква къща, запали лулата си и дълго време остана така неподвижен, зареял невиждащ поглед пред себе си.

От известно време Невил бе доста по-добре. Беше понапълнял, но физически се чувстваше в отлична форма. Отдавна се бе отказал от навика да се бръсне и сега имаше къса, побеляла брада, която подрязваше от време на време. Косите му бяха посивели, почти докосваха раменете. От обгорялото му обветрено лице сивите очи излъчваха спокойствие и хладина.

От другата страна на булеварда се бе ширнала огромна, незастроена площ, отвъд нея бяха пустеещите земи, където в онзи зловещ ден той бе закопал Вирджиния… И откъдето тя самата се бе откопала. Ала и последната мисъл вече не можеше да внесе смут в душата му. С времето Невил беше закоравял, беше се приспособил към обстановката, бе станал неподвластен на спомените от миналото.

Единствено настоящето все още вълнуваше Робърт Невил. Настояще, в което неговата едничка цел бе да оцелява ден за ден, без да изпитва нито радост, нито тъга от безличното си съществувание.