Ричард Матисън - Аз съм легенда

Така примирен, той отново се захвана за работа с още по-голямо усърдие.

Все още си спомняше какво се бе случило една година по-рано, няколко дена след като за втори пътбеше погребал Вирджиния…

Беше шумна, гореща привечер, той самотно кръстосваше из улиците, смазан от отчаяние, изпразнен от съдържание, безразличен към всичко заобикалящо го. Преследваше го една-единствена мисъл: да не се прибира в опустелия дом, да не вижда и пипа предметите, до които тясе беше докосвала, да не гледа опразненото легло на Кати, нейните играчки, да не присяда на леглото на Вирджиния, да не се докосва до нейните дрехи.

И докато крачеше така отнесен без цел и посока сред блъскащата го тълпа, някакъв мъж, вонящ целия на чесън, го бе хванал за ръката, издърпвайки го настрани.

— Ела, приятелю, ела с мен и ще бъдеш спасен!

Лицето на мъжа бе почервеняло, в погледа му се четеше трескава лудост. Беше облечен в черни, разпарцалени дрехи. Робърт Невил равнодушно го изгледа. Мъжът продължаваше да го тика напред с измършавелите си ръце.

— Никога не е късно, братко! Избавлението е за онзи, който…

Последните му думи се стопиха, пропаднаха в околната глъч. Бяха се озовали пред входа на огромна шатра, от която се разнасяше приглушен шепот, сякаш морски вълни се разбиваха тихо в прибоя. Невил понечи да се отдалечи.

— Не искам да…

Ала мъжът вече дори не го и слушаше. Продължаваше настойчиво да го тика напред. Шумът се увеличаваше. Шатрата погълна Невил в своята паст.

Вътре той се озова сред стотици хора, които го бутаха с лакти, викаха, ръкомахаха, говореха нещо, което той не разбираше.

После неочаквано всички млъкнаха като един и някакъв глас прогърмя над главите им, увеличен от невидим високоговорител:

— Искате ли да потреперите пред свещения кръст на Всевишния? Искате ли, когато се погледнете в огледало, да не видите лицето, с което ви е дарил Всемогъщият? Искате ли да излизате от гробовете си като чудовища, отхвърлени и от най-ужасния пъкъл на Ада?

Гласът добиваше плътност, ставаше все по-мощен.

— Искате ли да се превърнете в прилепи, да станете братя и сестри на тези грозни, отвратителни изчадия на Преизподнята? Искате ли като тях да запляскате зловещо с криле в нощното небе? Питам ви пак — искате ли да се превърнете в бездушни, нетленни създания, обречени на вечно безсмъртие?

— Не! — зарева ужасена тълпата. — Не! Избавете душите ни от Злото!

Разблъсквайки своите съседи, Невил се опита да отстъпи назад, помъчи се да си проправи път сред истеричния океан от обезумели богомолци.

— Това е истината, която ви очаква! Не ви остава нищо друго, освен да се вслушате в Божието Слово! Злото вече е обсебило всички нации по Земята и Божието Наказание ще застигне всеки, в чиято душа са покълнали неговите семена! Предупреждавам ви — всички ние навеки ще бъдем прокълнати от нашия Всевисш Благодетел, ако още сега не се покаем и пречистим като новородени, ако не възхвалим името Му Господне и това на Сина Божий — Исус Христос, нашият Спасител; покой няма да имаме, ако още в този миг не паднем на колене и не се помолим за опрощение на нашите грехове! Повтарям ви го пак и отново — ще бъдем прокълнати! Ще бъдем прокълнати!

— Спасете ни! — отново истерично зарева тълпата. — Избавете душите ни от Злото!

Хората ревяха като един и в обезумелите им крясъци Невил откриваше обсебилия ги ужас. Не успя да си проправи път, не успя да се махне от злокобното място. Гласът отново се понесе над тях, притисна го като гранитна стена:

— Господ ни наказа за нашите неизброими престъпления! Господ даде воля на всемогъщата си ярост и тя изригна, потопи ни в бездънните бездни на Новия Потоп, където ни очакват уродливите и чудовищни създания на Ада! Заради нашите грехове Той ни низвергна, Той разрови гробовете, Той разтвори широко дверите на некрополите, Той прогони мъртъвците от техните легла и ги изпрати да вилнеят сред нас! Косящата Смърт и Пъкълът разчупиха оковите на онези, които, оковани за вечни времена, бяха обитавали покоите на Безвремието! Това е Божието Наказание!… О, Господи, Ти ни наказваш, Ти ни бичуваш за грешките ни така, както сме го заслужили! Господи, Ти ни караш заслужено да изпитаме силата на Твоята всемогъща ярост!…

Тълпата отново изригна в крясъци. Онези, които бяха край Невил, запляскаха с ръце, завиха в транс истерични молитви.