Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Не са ли извършили някакво зло? — попита главатарят.

— Не, не са извършили нищо лошо — увери го Франсис.

— Добре тогава. Обещавам ви незабавно да ги намеря, защото знаем в каква посока са се залута ли, и да ги проводя към крайбрежието, при вас.

— А междувременно, докато ги чакате, каня ви да бъдете мои гости — любезно ги покани плантаторът. — В залива Хучитан, тъкмо пред хасиендата ми, е пуснала котва товарна шхуна, която отива в Сан Антонио. Мога да я задържа, докато благородният Енрико и синовете му слязат от Кордилерите.

— А Франсис, разбира се, ще плати за забавянето й — подметна Хенри с язвителен тон, който не убягна от вниманието на Леонсия, обаче Франсис не го забеляза и весело възкликна:

— Разбира се, ще платя! Това доказва моето твърдение, че където и да си, чековата книжка може да свърши хубава работа.

За тяхна изненада, когато се разделиха с мъжете с власениците, пеонът и баща му тръгнаха подир Моргановците и през горящите петролни полета слязоха с тях в плантацията, където беше робувал пеонът. И бащата, и синът непрекъснато проявяваха преданост преди всичко към Франсис, а след това към Леонсия и Хенри. Тримата неведнъж забелязваха бащата и синът да се впускат в дълги и задълбочени разговори; а след пристигането на Енрико и синовете му, когато всички се запътиха към брега, за да се качат на чакащата ги шхуна, пеонът и родителят му от племето маи тръгнаха заедно с тях. Франсис понечи да се сбогува с тях на брега, но пеонът заяви, че и те ще пътуват с шхуната.

— Казах ви, че съм бедняк — обясни пеонът, След като дръпна своите спасители настрана от дошлите да ги вземат моряци. — Това е вярно. Скритото съкровище на маите, което конкистадорите и свещениците на инквизицията никога не са успели да открият, е поверено на мен. Или, по-правилно казано, то е поверено на баща ми. Той е потомък по права линия на древния първожрец на маите. Той е последният първожрец. Ние двамата разсъждавахме много и дълго. И стигнахме до заключението, че смисълът на живота не е в богатството. Вие ме купихте за двеста и петдесет песо, но ме освободихте, върнахте ме на самия мен. Да подариш някому живота, е много повече от всички съкровища, на света. Така отсъдихме ние, баща ми и аз. А понеже за гринго и за испанците е присъщо да се стремят към съкровища, ние ще ви заведем до съкровището на майте, баща ми и аз, тъй като той знае пътя. А пътят към планините започва от Сан Антонио, а не от Хучитан.

— Знае ли баща ти къде е съкровището… точно къде е скрито? — полита Хенри и подхвърли полугласно на Франсис, че тъкмо това съкровище на маите го е накарало да изостави търсенето на заровеното от Морган злато на остров Телец и да се прехвърли на материка.

Пеонът поклати глава.

— Баща ми никога не е ходил там. То не го е интересувало, понеже никога не е ламтял за богатство. Татко, извади туй, дето е писано на нашия древен език, който ти единствен от всички живи маи знаеш да четеш.

Старецът измъкна изпод набедрената си кърпа мръсна и много оръфана платнена торбичка. От нея той издърпа нещо, което приличаше на валмо от вързани на възли върви. Обаче вървите бяха пресукани сплитове от някаква влакнеста дървесна кора, толкова извехтели, че имаше опасност да се разтрошат, когато ги заопипва, а от допира и движението на пръстите му се вдигна лек гнил прах. Той замърмори полугласно молитви на древния език на маите, вдигна възлестото валмо и благоговейно му се поклони, преди да оправи вървите.

— Писмото с възли, загубената писменост на маите — тихо пошепна Хенри. — Тука няма лъжа, стига дъртакът да не е забравил да чете.

Главите на всички се наведоха напред, когато старецът го подаде на Франсис. То наподобяваше груб пискюл, състоящ се от много тънки, дълги върви. Не само че възлите, и то разни видове възли, бяха вързани на различни разстояния един от друг, но и самите върви не бяха еднакви на дължина и дебелина. Старецът ги прекара през пръстите си и замърмори.

— Той чете! — тържествуващо възкликна пеонът. — Целият ни стар език се крие в тези възли, а той ги чете, както хората четат книга.

Франсис и Леонсия се наведоха по-близко, за да наблюдават стареца, косите им се допряха за кратък миг, те трепнаха, очите им се срещнаха и те трепнаха отново, когато се дръпнаха един от друг. Ала Хенри, който не откъсваше очи от индианеца, не забеляза нищо. За него не съществуваше нищо освен тайнствения пискюл.

— Какво ще кажеш, Франсис? — промърмори той. — Голяма работа! Голяма работа!