Джек Лондон - Сърцата на тримата

Стреснат от гласовете им, старият мая се отърси от молитвения транс и с гняв забеляза присъствието на Леонсия. Със същия гняв той се нахвърли отгоре й с поток от закани, като изпъстряше тук-там езика на майте с отделни испански думи и фрази.

— Той казва, че жените носят нещастие — преведе пеонът, щом баща му позамлъкна. — Той казва, че жените сеят раздори между мъжете, карат ги да вадят ножове, водят ги към внезапна смърт. Те предизвикат беди и божия гняв. Техните пътища не са пътищата на бога и те водят мъжете към гибел. Той казва, че жените са вечният враг на бога и мъжа и не позволяват на мъжа да общува с бога. Той казва, че жените винаги са заглушавали стъпките на бога и пречили на мъжете да вървят по божия път към бога. Той казва, че тази жена трябва да се върне.

Със засмени очи Франсис подсвирна от възхищение пред тези изобличения, а Хенри добави:

— Ще бъдете ли добричка, Леонсия? Виждате какво мисли за вашия пол един мая. Тука не е място за вас. За вас е Калифорния. Там жените имат право на глас.

— Бедата е там, че старецът все още не може да забрави жената, която му е причинила толкова мъка в разцвета на младостта — забеляза Франсис. Той се обърна към пеона: — Кажи на баща си да провери възлите и да види дали в тях пише, че на жените се забранява да вървят по стъпките божии.

Напразно опипваше престарелият първожрец свещеното писмо. В него нямаше ни най-малко повеля или възражение против жената.

— Той бърка собствените си преживелици с преданията — победоносно се усмихна Франсис. — Тъй че, струва ми се, всичко е горе-долу наред, Леонсия, и вие можете да останете да си похапнете. Кафето е готово. После…

Обаче „после“ дойде преждевременно. Едва бяха седнали на земята и започнали да ядат, когато един изстрел отнесе шапката на Франсис, който се бе надигнал, за да подаде на Леонсия тортиля 18 18 Тортиля (исп.) — царевична питка. Б. пр. .

— И таз хубава! — рече той и седна. — И това ако не е изненада! Хенри, я надзърни и виж кой се опита да ми тегли куршума.

В следния миг всички освен бащата на пеона надничаха през ръба на божията стъпка. Те видяха от всички страни към тях да пълзи сбирщина от хора, които сякаш не принадлежаха към никаква определена раса, а представляваха смесица от всички раси. Сякаш всички племена на целия човешки род бяха ваяли техните черти и придавали различни оттенъци на кожата им.

— Никога още не съм виждал по-красива сган — забеляза Франсис.

— Това са кару — с уплашен вид промърмори пеонът.

— И кои, по дя… — започна Франсис, но веднага се поправи: — И кои, за бога, са тези кару?

— Те са рожби на пъкъла — отговори пеонът. — По-свирепи от испанците и по-страшни от маите. Нито се женят, нито омъжват, нито пък имат жрец. Те са изчадия на самия дявол и са същински дяволи във всичко, дори и по-лоши.

В този миг старият жрец се изправи, заплашително посочи Леонсия с пръст и провъзгласи, че тя е причина за тази нова беда. Един куршум одраска рамото му и го накара да се завърти.

— Дръпни го долу! — изкрещя Хенри на Франсис. — Той е единственият човек, който знае езика на възлите, а очите на Чиа, каквото и да представляват те, още не са блеснали.

Франсис се подчини, протегна ръка към краката на стареца, дръпва го и той се стовари като разглобен скелет.

Хенри изпразни пушката си и веднага получи в отговор цял залп. Рикардо, Франсис и пеонът тозчас се присъединиха към Хенри. А старецът, който все още опипваше своите възли, втренчи поглед над отсрещния ръб на божията стъпка към скалистия склон отвъд.

— Спрете! — закрещя Франсис в напразен опит да надвика стрелбата.

Наложи се да допълзи до всеки един и насила да ги кара да прекратят огъня. И на всеки поотделно трябваше да обяснява, че всичките им бойни припаси са при мулетата и че трябва да пестят малкото патрони, които имат още в пушките и патрондашите си.

— И гледайте да не ви улучат — предупреди Хенри. — Те стрелят със стари мускети и аркебузи, които пробиват дупки колкото счупени чинии.

След един час бе изстрелян и сетният патрон, с изключение на няколкото в автоматичния пистолет на Франсис, и падината отговаряше с мълчание на безредната стрелба на кару. Хосе Манчено пръв се сети какво е станало. Той пропълзя предпазливо до ръба на вдлъбнатината, за да се увери, че е прав, и даде знак на другите кару да дойдат, понеже обсадените са изчерпали бойните си припаси.

— Чудесно ви хванахме, сеньори! — тържествуващо подхвърли той на защитниците в падината и от всички страни на ръба гръмна кикотът на кару. Но промяната в положението, която настъпи в следващия миг, ги изненада като внезапна промяна на сцените в някоя пантомима. С диви крясъци на ужас кару се обърнаха в бягство. Объркването и страхът им бяха толкова големи, че много от тях захвърлиха своите мускети и мачете.