Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Голям късмет, че го намерихме — каза Франсис на Хенри за последния жрец на маите, който яздеше пред тях.

— Доста е грохнал — кимна Хенри. — Виж го! Старецът пътуваше начело, често вадеше свещения пискюл и с шепнене и мърморене го опипваше.

— Да се надяваме, че старият джентълмен няма съвсем да го изхаби! — от все сърце пожела Хенри. — Какво му пречи да прочете веднъж указанията и да ги запомни за малко, вместо да ги мачка!

Те излязоха от гората на едно открито място, където джунглата сякаш е била някога изсечена и отблъсната назад от човека. В дъното на гледката, ширнала се пред тях от поляната, високо в огряното от слънце небе се издигаше планината, наричана Бланко Ровало. Старият индианец спря мулето си, прекара пръсти през няколко върви в пискюла, посочи планината и заговори на завален испански:

— То казва: в стъпките на бога чакай да блеснат очите на Чиа.

Той показа точно от кои възелчета на точно коя връв бе почерпил тези сведения.

— Къде са стъпките на бога, старче? — попита Хенри и огледа недокоснатата от човешки крак трева наоколо.

Но старецът подкара мулето си, заблъска с босите си пети по ребрата му, бързо пресече поляната и изчезна отвъд в джунглата.

— Прилича ми на някоя хрътка, надушила следа, а и следата май започва да става съвсем прясна — забеляза Франсис.

Половин миля по-нататък, където джунглите преминаха в стръмно издигащи се тревисти склонове, старецът препусна мулето си в галоп и тъй продължи, докато не стигна една естествена вдлъбнатина в терена. Три или повече фута дълбока, с площ, достатъчна, за да се разположат на нея удобно дванадесетина души, по форма тя поразително напомняше следа от някакъв исполински човешки крак.

— Стъпката на бога — тържествено провъзгласи старият жрец, слезе от мулето си и се захлупи по очи да се моли. — В стъпката на бога трябва да чакаме, докато блеснат очите на Чиа — така казват свещените възли.

— Чудесно място за похапване! — рече Хенри и погледна падината. — Докато чакаме да станат разни магии и чудесии, нищо не ни пречи да помислим за стомасите си.

— Стига Чиа да няма нищо против — засмя се Франсис.

Но Чиа нямаше нищо против, поне старият жрец не можа да намери писано против това в своите възли.

Докато едни спъваха мулетата на самия край на гората, други донесоха вода от близкото поточе в накладоха огън в стъпката. Старецът мая като че не виждаше и не чуваше нищо наоколо си и само мърмореше безконечни молитви и непрекъснато прекарваше пръсти по възлите.

— Дано не се побърка — каза Франсис.

— Още първия ден, когато го срещнахме в Хучитан, ми се стори, че има нещо смахнато в погледа му — съгласи се Хенри. — Но то не беше нищо в сравнение с очите му сега.

В този миг проговори пеонът, който не можеше да разбере нито дума на английски, но беше доловил за какво става въпрос.

— Голямо светотатство и много опасно е да посягаш върху древните светини на маите. То води към смърт. Баща ми го знае. Мнозина са умрели. Смъртта идва неочаквано и е ужасна. Така са умирали дори и жреци на маите. Така е умрял бащата на баща ми. И той се влюбил в жена от tierra caliente. И от любов към нея, срещу злато, продал тайната на маите и по написаното с възли повел хора от tierra caliente към съкровището. Той умрял. Те всички умрели. Сега, след като остаря, баща ми не обича жените от tierra caliente. Обичал ги е прекалено много на младини и това е негов грях. И знае колко е опасно да ви води при съкровището. Много мъже са го търсили през вековете. От тези, които го намерили, никой не се върнал. Разправят, че дори и някои конкистадори и пиратите на англичанина Морган стигнали до скривалището и го украсили с костите си.

— А когато баща ти умре — попита Франсис, — като негов син ще станеш ли първожрец на маите?

— Не, сеньор — поклати глава пеонът. — Аз съм само наполовина мая. Не мога да чета по възлите. Баща ми не ме е научил, защото не съм чистокръвен мая.

— Ами ако той умре ей сега, има ли друг мая, който ще може да разчете възлите?

— Не, сеньор. Баща ми е последният жив човек, който знае този древен език.

Но разговорът им бе прекъснат от Леонсия и Рикардо, които бяха спънали мулетата си при другите и сега плахо ги гледаха от ръба на вдлъбнатината. Лицата на Хенри и Франсис светнаха от радост при вида на Леонсия, обаче от устата им се откъснаха упреци и неодобрение. Те настояваха девойката и Рикардо да се върнат.

— Но вие не можете да ме отпратите обратно, преди да ми дадете нещо да ям — не отстъпи девойката и с чисто женско коварство леко се спусна във вдлъбнатината, за да продължи спора от по-близка и по-задушевна позиция.