Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Майко божия, не си ме забравила! — с жар промълви той, сетне се обърна към придружаващите го приятели: — Ето я тази безразсъдна и безсрамна гадина, която избяга, без да ми плати дълга си! Хванете го! Такъв бой ще му тегля, че цял месец, няма да стъпи на крака!

С тези думи плантаторът се озова зад мулето на Леонсия; но пеонът се мушна под муцуната на мулето и щеше да стигне прикритието на джунглите, ако един от другите хасиендадо не беше пришпорил коня си, пресякъл пътя му и го повалил на земята. Свикнали на такава работа, плантаторите мигновено вдигнаха клетника на крака, вързаха ръцете му на гърба и сложиха на врата му друго въже като оглавник.

Хенри и Франсис запротестираха в един глас.

— Сеньори — отговори им плантаторът, — моето уважение, почит и готовност да бъда на вашите услуги са толкова искрени, колкото и към благородното семейство Солано, под чието покровителство се намирате. Вашата безопасност и спокойствие са свещени за мен. Готов съм да дам живота си, за да ви запазя от всякакво зло. Аз съм на вашите заповеди. Моята хасиенда е на ваше разположение, както и всичко Друго, каквото притежавам. Обаче въпросът за този пеон е съвсем друго нещо. Той не е ваш. Той е мой пеон, мой длъжник, който е избягал от моята хасиенда! Вярвам, че ще ме разберете и ще ми простите. Това е чисто и просто въпрос на собственост. Той е моя собственост.

Хенри и Франсис размениха озадачени и изпълнени с нерешителност погледи. Това беше законът на страната и те отлично го знаеха.

— Жестокия съдник опрости моя дълг; всички тука могат да ми бъдат свидетели — рече шепнешком пеонът.

— Това е вярно, Жестокото правосъдие опрости дълга му — потвърди Леонсия.

Плантаторът се усмихна и ниско се поклони.

— Обаче пеонът има договор с мен — възрази той. — Пък и кой е този Сляп съдник, та глупавите му закони да имат сила за моята плантация и да ме ограбват с двеста и петдесет песо, върху които имам пълно право?

— Той е прав, Леонсия — призна Хенри.

— Тогава аз ще се върна във високите Кордилери — заяви пеонът. — О, хора на Жестокия съдник, заведете ме обратно в Кордилерите!

Но суровият главатар поклати глава.

— Ние те освободихме. Нямахме други нареждания. Нямаме вече никакви права върху теб. Можем само да се сбогуваме и да си тръгнем.

— Спрете! — възкликна Франсис, измъкна чековата си книжка и започна да пише. — Чакайте малко! Трябва да уредя сметката на този пеон. След това, преди да си тръгнете, искам да ви помоля за една услуга.

Той подаде чека на плантатора и каза:

— Писал съм десет песо повече за курсова разлика.

Плантаторът разгледа чека, прибра го в джоба си и сложи края на въжето, вързано около врата на нещастника, в ръката на Франсис.

— Сега пеонът е ваш — рече той.

Франсис погледна въжето и се изсмя.

— Гледай ти! Ето, че станах робовладелец! Роб, ти си мой, сега си моя собственост, разбираш ли?

— Да, сеньор — покорно промърмори пеонът. — Изглежда, че когато полудях за жената, заради която продадох свободата си, господ е отредил винаги след това да бъда собственост на някой друг. Жестокия съдник е прав. Това е божие наказание за това, че взех жена от друго племе.

— Ти си станал роб заради онова, което светът винаги е смятал за най-прекрасно, заради една жена — забеляза Франсис и разряза ремъците, с които бяха вързани ръцете на пеона. — И тъй, аз те подарявам на самия теб. — С тези думи той сложи оглавника в ръцете на пеона. — Занапред води сам себе си и не слагай туй въже в ничия ръка.

Докато ставаше всичко това, към кръга, образуван от хората, безшумно се присъедини изникнал отнякъде мършав старец. Той беше чистокръвен индианец от племето маи, с ребра, които ясно изпъкваха под заприличалата на пергамент кожа. Само една кърпа около бедрата покриваше неговата голота. Несресаните му коси падаха на мръсносиви кичури по изпосталялото като на мъртвец скулесто лице. Мускулите висяха на хлабави снопчета по ръцете и краката му. Няколко самотни изпочупени зъба се виждаха между изсъхналите устни. Бузите образуваха огромни дупки под скулите. А очите, приличащи на черни мъниста и дълбоко хлътнали в очните кухини, горяха като на човек, измъчван от треска.

Той се провря през кръга като змиорка и прегърна пеона с костеливите си като на скелет ръце.

— Това е баща ми — гордо обясни пеонът. — Вижте го! Той е чистокръвен мая и знае тайните на племето.

Докато намерилите се баща и син си даваха безкрайни обяснения, Франсис се обърна към главатаря на мъжете с власеници с молба да намерят Енрико Солано и двамата му сина, които блуждаеха някъде в планините, и да им кажат, че са свободни от всякакви преследвания на правосъдието и могат да се върнат вкъщи.