Джек Лондон - Сърцата на тримата

Енрико взе размишленията му за уплаха и затова вдигна ръка, за да умири синовете си, и заговори на посетителя тихо.

— Къде е тя? — попита той.

„Ха! — помисли си И Пун, — Сеньоритата се е загубила.“ Това беше нова тайна. С нея можеше да се спечели нещо един ден, който и да е ден. Хубаво момиче от високопоставено и богато семейство като Солановото, изчезнало в латиноамериканска страна — това бяха сведения, които си струваше да притежава. Някой ден тя можеше да се омъжи (нали беше чул такава клюка в Колон!), а после, някой ден, можеше да има недоразумения с мъжа си или мъжът й да има недоразумения с нея: тогава тя или нейният съпруг — нямаше значение кой от двамата — можеше да поиска добре да заплати за тая тайна.

Тази сеньорита Леонсия — най-сетне каза той с мазна учтивост. — Тя не ваше момиче. Тя има друг татко и мама.

Обаче скръбта на Енрико поради загубата на Леонсия бе твърде голяма в този момент, за да се стресне от неочакваното разкриване на старата тайна.

— Да — кимна той. — При все че никой освен семейството ми не знае това, аз я осинових като малко бебе. Странно е, че ти го знаеш. Но за мен не е интересно да ми разправяш нещо, което зная открай време. Ако искам да зная нещо, то е: къде е тя сега?

И Пун сериозно и съчувствено поклати глава.

— Това друга тайна — обясни тай. — Може би аз намери тази тайна. Тогава аз каже на вас. Но аз има стара тайна. Вие не знаете име на татко й мама на сеньорита Леонсия. Аз знае.

И старият Енрико Солано не можа да скрие своя интерес към тази съблазнителна вест.

— Говори! — заповяда той. — Кажи имената, докажи, че е вярно, и аз ще те възнаградя.

— Не — поклати глава И Пун. — Много лоша търговия. Аз не върши търговия така. Вий ми плати, аз ви каже. Мои тайни добри тайни. Аз доказва мои тайни. Вий ми даде петстотин песо и плати големи разноски от Колон до Сан Антонио и обратно до Колон и аз ви каже име на татко и мама.

Енрико Солано кимна в знак на съгласие и тъкмо се канеше да заповяда на Алехандро да донесе парите, когато спокойната и хрисима прислужница индианка промени хода на събитията. Тя се втурна в стаята, затича се при Енрико, както никога не бяха я виждали да тича преди, зачупи ръце и несвързано засрича нещо през сълзи, но целият й вид подсказваше, че се задушава от радост, а не от скръб.

— Сеньоритата! — най-после успя дрезгаво да пошепне тя и посочи с кимване и очи страничния двор. — Сеньоритата!

И Пун и неговата тайна бяха забравени. Енрико Солано и синовете му наизскачаха в страничния двор, където видяха Леонсия, царицата и двамата Моргановцн, целите покрити с прах, да слизат от ездитни мулета, взети явно от пасбищата при устието на река Гуалака. В същото време двамата слуги индианци, повикани от прислужницата, изпровождаха от двора дебелия китаец и престарялата му спътница.

— Ела друг път — казаха му те. — Сега сеньор Солано е зает с много важна работа.

— Разбира се, аз дойде друг път — любезно ги увери И Пун, без да се докачи и без да покаже разочарованието си, че преговорите се прекъснаха тъкмо когато вече щяха да му наброят парите.

Но той си тръгна с голямо нежелание. Мястото беше чудесно за човек с неговото занятие. То просто пъкаше от тайни. Никога още никой жетвар със сърп в ръка не е бил изпъждан от Обетована земя с по-богата жетва! Ако не бяха усърдните прислужници индианци, И Пун щеше да се шмугне зад ъгъла на хасиендата, за да види новодошлите. А сега, на половината път надолу, опиращата се на ръката му старица много му натежа и той вля в нея нов живот и способност да се крепи за известно време сама, като й даде две лъжички коняк от джобното си плоско шише.

Енрико грабна Леонсия от мулето, преди тя да успее да слезе, толкова страстно бе желанието му да я стисне в прегръдките си. Няколко минути не се чуваше нищо освен шумните латиноамерикански, изрази на обич — всичките й братя се мъчеха да я поздравят и прегърнат едновременно. Когато те се поуспокоиха, Франсис вече беше помогнал на Бленуващата да слезе от мулето си и стоеше ръка за ръка с нея в очакване да обърнат внимание и на тях.

— Това е жена ми — каза Франсис на Енрико. — Отидох в Кордилерите да търся съкровище, а пък вижте какво намерих. Знаете ли някой, който да е имал по-голям късмет?

— Но и самата тя пожертвува огромно съкровище — смело промърмори Леонсия.

— Тя беше царица на малко царство — добави Франсис и погледна с благодарност и възхищение Леонсия, която побърза да допълни: