Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Да — съща с ридание отговори Торес, действително трогнат от сцената на смъртта, нарисувана от фантазията му. — Тя умря с вашето име на уста. Последните й думи бяха…

Но изведнъж той изблещи очи и не можа да довърши изречението, защото видя Хенри и Леонсия с най-естествен, непринуден вид да минават през стаята, задълбочени в тих разговор. Без да забележат Торес, те отидоха при прозореца, все още улисани в разговор.

— Вие започнахте да казвате, че последните й думи били… — подсказа му Енрико.

— Аз… аз ви излъгах — замънка Торес, като искаше да спечели време, за да се измъкне от забърканата от него каша. — Бях сигурен, че гибелта им е неизбежна и че никога няма да намерят път към широкия свят. И смятах да смекча удара за вас, сеньор Солано, като ви кажа това, което, сигурен съм, щяха да бъдат последните й думи, ако умираше. А пък този човек Франсис, когото толкова обикнахте! Сметнах, че е по-добре да го мислите за умрял, отколкото да узнаете какъв страхливец излезе този гринго.

В този миг кучето радостно залая към паравана и се задърпа така, че двамата индианци едва можеха да го удържат. Ала Торес, вместо да се сепне, продължи и сам си тури главата в торбата.

— В Долината има едно глупаво, малоумно, налудничаво същество, което твърди, че могло да познава бъдещето с разни магии. Това е една жестока, кръвожадна жена. Не отричам, че по отношение на физическата хубост тя е красива. Но е красива, както е красива стоножката за тези, които смятат стоножките за красиви. Знаете ли какво е станало? Тя е изпратила Хенри и Леонсия по някакъв таен път от Долината, а Франсис е предпочел да остане там и да живее с нея в грях, а то е грях, защото в Долината няма католически свещеник, който да узакони връзките им. О, не че Франсис се е увлякъл в това ужасно същество. Той се е увлякъл в жалкото съкровище, което тя притежава. Такъв е този гринго Франсис, когото с отворени обятия приехте в семейството си, тази гнусна змия Франсис, който се осмеляваше дори да мърси прекрасната Леонсия с любовните си погледи. О, аз зная какво говоря! Аз видях…

Екналият радостен лай на кучето заглуши гласа му и той видя Франсис и царицата да минават през стаята, погълнати от разговор, както и предишната двойка. Царицата се поспря да погали кучето, което беше толкова голямо, че когато сложи предните си лапи на раменете й, главата му се извиси над нейната, а Торес в това време ближеше внезапно пресъхналите си устни и напразно ровеше в мозъка си за някоя нова лъжа, с която да се измъкне от това невъзможно положение.

Енрико Солано пръв избухна в смях. Той се смееше от все сърце, до сълзи, и всичките му синове се присъединиха към смеха му.

— Сам аз можех да се оженя за нея — със злобен присмех процеди Торес. — Тя ми се молеше на колене да я взема.

— А сега — обади се Франсис — аз ще спестя на всички ви мръсната работа и ще го изхвърля, сам.

Но Хенри бързо пристъпи напред и заяви:

— Аз също обичам да върша мръсна работа. А тази мръсна работа ми допада особено много.

Двамата Моргановци тъкмо вече се канеха да се нахвърлят върху Торес, когато царицата вдигна ръка.

— Първо — заговори тя — нека ми върне ей тази кама, затъкната в пояса му, която е откраднал от мен.

— О — забеляза Енрико, когато това се свърши, — не би ли трябвало, прекрасна госпожо, да ви върне и откраднатите от вас скъпоценности?

Торес не му мисли много дълго. Той бръкна в джоба си и хвърли на масата една шепа скъпоценни камъни. Енрико погледна царицата и видя, че тя стои и чака.

— Още! — каза Енрико.

И Торес сложи още три великолепни нешлифовани камъка при другите на масата.

— Може би ще ме претърсите като най-прост джебчия? — попита той, побеснял от негодувание, и обърна наопаки двата джоба на панталоните си.

— Мой ред е! — каза Франсис.

— Не съм съгласен — каза Хенри.

— Е, чудесно — съгласи се Франсис. — Ще свършим тая работа заедно. Тъкмо ще можем да го хвърлим по-далече от стълбището.

Като по команда те сграбчиха Торес за яката и дъното на панталоните и стремително го помъкнаха към вратата.

Всички в стаята изтичаха при прозореца, за да видят как ще изхвръкне Торес, но Енрико излезе най-бърз и стигна кри прозореца пръв. А след това, когато се върнаха при масата, царицата събра скъпоценните камъни с двете си ръце и протегна пълните си шепи на Леонсия с думите:

— От Франсис и мен за вас и Хенри… сватбен подарък.

И Пун, който остави старицата, край брега и крадешком се върна да погледне къщата от храстите, със задоволство тихичко се закиска, когато видя да хвърлят богатия кабалиеро от стъпалата с такава сила, че той се захлупи далече на насипаната с чакъл пътека. Обаче И Пун бе твърде хитър, за да се издаде, че го е видял. Той забърза обратно и беше вече на половината път до брега, когато Торес го настигна с коня си.