Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Ние сме стари познати — пискливо задърдори той. — За първи път ви видях, когато дойдохте в Сан Антонио от Бокас дел Торо като малко момченце. В името на старото познанство, нека бъдат златни долари.

И в ума на Торес проблесна смътна представа колко огромна е истинската стойност на съкровището на царицата, което някога, в далечни времена, Загубените души бяха заграбили от скривалището в планината на маите.

— Чудесно — каза Торес и с бързо безцеремонно движение изтръгна от Фернандес камъка. — Той е на един мой приятел. Искаше да му заема пари срещу него. Сега благодарение на твоята оценка мога да му дам до петстотин златни долара. И в знак на благодарност, когато се видим следващия път в пулкерията, ще те почерпя една чаша… не, колкото можеш да изпиеш от лекото червено целебно вино.

И Торес излезе от дюкяна, без дори да се помъчи да скрие язвителното си презрение към излъгания бижутер, ликувайки от съзнанието, че Фернандес, тази испанска лисица, положително му е предложил не повече от половината истинска стойност на камъка.

Междувременно Леонсия, царицата и двамата Моргановци се спуснаха с кану по река Гуалака и много по-бързо от Торес стигнаха до крайбрежието. Обаче малко преди да пристигнат, в хасиендата на Солано се случи нещо много важно, на което в момента не бе придадено съответното значение. По криволичещата към хасиендата пътека, придружен от грохнала старица, чийто черен шал, метнат на главата и раменете, не можеше съвсем да скрие изпитото и сбръчкано лице, носещо следи на изгаснал вече вулканичен огън, се изкачваше най-странният посетител, който хасиендата бе приемала някога.

Той беше китаец на средна възраст, дебел, с кръгло като месечина лице, светещо от благо добродушие, което като че ли е присъщо на дебелите хора. Казваше се И Пун, което значи „Ябълков крем“, и обноските му бяха меки и мазни като името. Държането му към бабичката, която едва креташе с негова помощ, представляваше квинтесенция на доброта и внимание. Когато тя започваше да се спъва от пълно изнемощение и да залита, И Пун спираше и й даваше възможност да си отдъхне и събере сили. Докато се качваха, на три пъти в такива моменти той й даваше по една чаена лъжичка френски коняк от плоско джобно шише.

И Пун настани старата в хубаво сенчесто кътче пред къщата и смело почука на входната врата. Обикновено работата му го водеше при задните врати, но опитът и съобразителността го бяха научили кога е необходимо да използува главния вход.

Прислужницата индианка, която отвори вратата, отиде да съобщи за него във всекидневната, където, заобиколен от синовете си, седеше безутешният Енрико Солано — безутешен поради донесената от Рикардо вест за гибелта на Леонсия в планината на маите. Прислужницата индианка се върна на входа. Сеньор Солано бил неразположен и не искал да приема никого — гласеше отговорът, който тя предаде учтиво, при все че посетителят беше китаец.

— Ха! — отговори И Пун с надута самоувереност, за да внуши уважение на прислужницата и да я накара да отиде още веднъж при господаря си. — Аз не кули. Аз умен китаец. Аз ходи много на училище. Аз говори английски. Виж, аз пише сега на испански за сеньор Солано. Ти не можеш пише, затова не можеш прочете какво аз пише. Аз пише, че аз И Пун. Аз от Колон. Аз идва това място да види сеньор Солано. Голяма работа. Много важна. Много тайно. Аз пише всичко това тука на хартия, ти не можеш прочете.

Но той не каза, че под всичко това е написал:

„Сеньорита Солано. Аз има голяма тайна.“ Очевидно бележката бе получил Алехандро, най-големият от високите синове на Солано, защото той се втурна презглава към вратата и изпревари завръщащата се прислужница.

— Кажи ми каква работа те води! — почти изкрещя той на дебелия китаец. — Казвай! По-бързо!

— Много добра работа — отговори И Пун и с удоволствие забеляза възбудата на младежа. — Аз прави много пари. Аз купува… как се казва… тайни. Аз продава тайни. Много хубава работа.

— Какво знаеш за сеньорита Солано? — изкрещя Алехандро и го хвана за рамото.

— Всичко. Много важни сведения.

Но Алехандро не можеше да се владее повече. Той дръпна китаеца вътре и без да го пусне, го помъкна във всекидневната при Енрико.

— Той има новини за Леонсия! — извика Алехандро.

— Къде е тя? — провикнаха се в един глас Енрико и синовете му.

„Ха!“ — изненада се И Пун. Тази възбуда, макар и да предсказваше успех на работата му, подействува доста възбудително и на самия него.